— Гледай ти! Странна история!
Шотландецът сякаш се досети какво си мислеше съдията и продължи с променен тон и маниер, като отстрани от лицето си част от престорената смиреност, която го беше изложила на подозрения, и каза по-откровено:
— Да си кажа правичката, аз съм от онези предпазливи хора, които не обичат да се бият освен когато има за какво, а случаят, когато попаднах на онези идиоти, не беше такъв. Но за да види ваше благородие, че съм човек с добро име, моля ви, прегледайте този документ.
Господин Ингълууд взе листа от ръката му и прочете полугласно:
— „С настоящото се удостоверява, че приносителят Роберт Камбел от… отнякъде, ама не мога да го произнеса — вмъкна съдията, — е от добро потекло и е благонадежден и пътува за Англия по своя работа и т.н., и т.н. Подписано собственоръчно в нашия дворец в Инвъ… Инвъра… в Инвърара… Аргайл.“
— Едно малко удостоверение, сър, което счетох за-нужно да измоля от този достоен благородник Маккалъм Мор. — И той вдигна ръка към главата си като за поздрав.
— Маккалъм кой? — запита съдията.
— Този, когото на юг наричат Аргайлски херцог.
— Познавам добре Аргайлския херцог като достоен и знатен благородник и истински патриот. Аз бях един от тези, които му помогнаха в 1714 година72, когато свали от командуването херцог Марлбъро. Де да имахме повече благородници като него! Той беше верен тори по онова време и много близък с Ормънд. Присъединил се е към сегашното правителство, също както и аз, заради мира и спокойствието на страната си; защото не мога да допусна, че този голям човек е направил това, както разправят някои, от страх да не си изгуби именията и войските. Неговото удостоверение, както го наричате, господин Камбел, ме задоволява напълно. А сега, какво ще кажете за този обир?
— Накратко следното, ваше благородие — господин Морис има толкова право да обвинява за него едно неродено бебе или дори мене самия, колкото този млад господин Озбълдистън; защото аз не само мога да свидетелствувам, че човекът, за когото, той го взема, беше много по-нисък и пълен, но и че чертите и тенът му бяха съвсем различни от тези на господин Озбълдистън, защото успях да видя лицето му, когато маската му се смъкна малко. И аз мисля — прибави той, като се обърна съвсем непринудено и все пак доста строго към господин Морис, — че господинът ще признае, че аз имах по-добра възможност да разглеждам хората тогава, отколкото той, тъй като бях много по-спокоен от него.
— Съгласен съм, господине, напълно съм съгласен — каза Морис, дръпвайки се назад, когато Камбел притегли стола си по-близо до него, за да подсили ефекта на думите си. — И аз съм склонен, сър, — прибави той, като се обърна към господин Ингълууд, — да си оттегля изложението относно г-н Озбълдистън; и да ви помоля, сър, да му разрешите да си отиде, а също и на мене; ваше благородие може би има да урежда някои работи с господин Камбел, а пък аз бързам да си ходя.
— Тогава ето къде е мястото на изложението ви — каза съдията, като го хвърли в огъня. — Сега сте напълно свободен, господин Озбълдистън. А вие, господин Морис, можете да бъдете съвсем спокоен.
— Да, да — каза Камбел, поглеждайки Морис, който с тъжна усмивка изразяваше съгласието си с думите на съдията. — Толкова спокоен, колкото може да бъде една жаба под зъбците на брана. Не бойте се, господин Морис, вие и аз ще излезем заедно оттук. Ще ви придружа, за да стигнете невредим до най-близкото шосе (надявам се, че мй вярвате, като ви казвам това), и после ще се разделим. И ако не се срещнем като приятели в Шотландия, само вие ще си бъдете виновен.
Морис стана с ужасения поглед на осъден на смърт, когато му кажат, че колата е дошла да го откара на ешафода; но като се изправи на крака, като че ли пак се поколеба.
— Не бой се бе, човече, казвам ти — повтори Камбел. — Отде знаеш бе, пъзльо, че няма да намерим някаква следа от куфара ти, ако послушаш добрите ми съвети. Конете ни са готови. Сбогувай се със съдията и покажи южното си възпитание.
След като беше подканен и насърчен по този начин, Морис се сбогува и — излезе, придружен от господин Камбел; но преди да напусне къщата, очевидно пак го беше обзел страх и ужас, защото, още не излезли от трема, чух няколко пъти господин Камбел да го уверява, че ще го пази и закриля.
— Кълна се в живота си бе, човече, че с мене си така сигурен като в градината на баща си. По дяволите, я какъв брадат мъж, а сърцето му като на яребица! Върви де, отпусни си сърцето един път завинаги.
Гласовете заглъхнаха и тропотът на конете скоро ни извести, че са напуснали дома на съдията Ингълууд.
72
Анахронизъм или чисто и просто грешка на перото — Джон Аргайл (един от членовете на шотландския род Камбел) е заел поста главнокомандуващ шотландската армия в 1712, а не в 1714 година. Грешката става още по-явна, като се знае, че действието на настоящия роман се развива през 1714–1715 година — Б.р.