— Не, защо — каза Глейстър. Бе започнал да се чувства неудобно. Той също бе учил в университета в Охайо.
— За какво ви служи тази бяла кутия? — попита рязко мъжът. — За учебниците ли?
— Да. Тоест не — отвърна Глейстър. — Малка е за учебниците. Тук държа записите на някои от лекциите.
— Наистина ли? — изгледа го човекът. — Знаете ли, странно съвпадение е, че аз имам същата. — Той разтвори куфарчето си. Вътре Глейстър видя бяла кутия, идентична с неговата, обвита в червено кадифе. До нея имаше огромен стоманеносинкав автоматичен пистолет.
Мъжът извади пистолета и го насочи към Глейстър.
— Хей, чакай малко, не си играй с това нещо — възкликна Глейстър. Той вече започваше да усеща леко гадене в стомаха. Боеше се, че разбира много добре какво става.
— Подай ми тази твоя бяла кутия — каза мъжът. — Подай я бавно и не се опитвай да натиснеш някой бутон.
— Кой си ти? — попита Глейстър.
— Познат съм под разни имена в различните райони на Земята — отвърна човекът. — Но съм най-известен като Мингус.
— Ти си императорът! — възкликна Глейстър.
— На твоите услуги — заяви брадатият. — А сега, много бавничко ми подай кутията.
Показалецът на Глейстър се намираше върху бутона за включване. Чувстваше погледа на императора върху ръката си. Глейстър си припомни, че между натискането на бутона и физическото изчезване съществува разлика във времето. Реши, че няма никакъв шанс. И бавно започна да подава кутията.
— Точно така. Бавно и леко — каза императорът.
После Глейстър забеляза потрепване на въздуха на около три метра зад императора. Нещо щеше да се случи и като се вземеха предвид обстоятелствата, то само щеше да помогне на Глейстър.
— Виж какво — заговори той. — Не можем ли да поговорим по този въпрос? Може и да постигнем някакъв компромис.
— Какво си намислил? — Пръстът на Мингус се стегна около спусъка. Само едно неволно движение на очите на Глейстър го предупреди, че става нещо. Той се извърна тъкмо когато един друг Глейстър се материализира зад него.
Императорът стреля почти от упор в новопристигналия, но без видим ефект. Чарли Глейстър, забелязвайки лекия червеникав ореол около новия бе разбрал в миг, че това не е телесна личност. Явно за тренираното око това бе материално, псевдо-дублирано отражение, предизвикано от преминаването на Глейстър през времето. Докато го гледаше, образът изчезна.
Императорът се обърна към него, но Глейстър вече бе натиснал бутона на своята машина на времето.
Основна поредица Глейстър по времева писта едно върху едно, затворена вероятностна примка 12:
Когато бързаш, нищо не става както трябва. Чарли Глейстър натисна бутона толкова силно, че счупи предпазната ключалка за скоростно придвижване. През машината на времето премина неудържима сила и превърна първичните вериги в кръгови ускорители, причинявайки моментално умножаване на геометричните натрупвания. Енергията се насочи към съществуващите връзки на н-дименсионните минали/настоящи/бъдещи времена, после потърси нови посоки и ги намери, прескачайки цяла вечност, към вселената на нисковероятностните възможности.
Когато Глейстър дойде на себе си, той стоеше върху една плоска, скучна равнина. Блестящото бяло небе отгоре пулсираше от тъмнина и облаци. Чуваше се дебело, меланхолично грачене. То като да идеше от една бяла скала до десния му крак.
— Вие ли пеете? — попита Глейстър.
— Да, скъпи, аз — отвърна скалата с дълбок, скръбен глас. — Изпявам тъгата си от началото на света.
— И кога е било това? — попита отново Глейстър.
— Преди около три хиляди години, доколкото мога да си представя. А ти знаеш ли какво, къде или защо е това място?
— Бих могъл да направя научно предположение — отвърна Глейстър. — Разумно е да се предположи, че се намираме в нисковероятностна вселена. Теоретическото съществуване на такова място е достатъчно сигурно. Разбираш ли ме?
— Е, скъпи, не дотам — отвърна скалата. — Когато изричаш научни предположения сигурно наистина имаш предвид научни. Може би ще успееш да ми го кажеш и на английски?
— Ами… Специално в моя случай, имаше нещо като ужасна експлозия и аз бях изхвърлен от света си направо тук.
— Хей, ами точно това се случи и на мен — каза скалата. — Точно сега не ми се разказва как така стана, че свирех на саксофон точно в онзи фатален ден през 1945 година в клуб „Вигвам“ в Хирошима. А имаш ли някаква представа как можем да се измъкнем оттук?
— Мисля, че просто трябва да изчакаме това да стане — каза Глейстър. — В нормални високовероятностни условия не съществува твърде голяма възможност да се случи. Но ако това е вселена, където нисковероятностните събития са закон, тогава шансовете са точно обратни и ако имаме късмет, може наистина да се измъкнем.