Артър Кларк
Робин Худ, член на Кралското дружество
Кацнахме рано призори, още в самото начало на дългия лунен ден и полегатите ни сенки, дълги цели мили, покриха равнината. Постепенно щяха да се скъсят, когато слънцето се издигнеше по-високо в небето, докато по пладне почти напълно изчезнат. Дотогава обаче оставаха още пет земни дни, а до началото на здрачаването, други седем. Щяхме да се радваме на почти две седмици дневна светлина преди слънцето да залезе и Земята се превърне в единствена господарка на небето.
В онези първи трескави дни не ни остана много време за изследователска работа. Трябваше да разтоварим корабите, да привикнем към неземната обстановка, да се научим да ползваме електрическите си трактори и скутери и да сглобим юртите, които до часа на завръщането ни щяха да бъдат използвани като жилищни помещения, лаборатории и канцеларии. В краен случай можеше да живеем и в самите космически кораби, обаче там щеше да е тясно и неудобно. Юртите не бяха връх на лукса, но след пет дни полет в Космоса нямаше как да не ги възприемем като нещо разкошно. Бяха направени от здрава еластична пластмаса, надуваха се като балони и отвътре бяха разделени на различни помещения. Шлюзовете им осигуряваха достъп до външния свят, а благодарение на тръбопроводите, свързани с пречиствателните устройства на корабите, въздухът в тях можеше да се диша. Излишно е да казваме, че най-голяма юрта имаха американците, при това комплектувана с всичко необходимо, включително и мивка и перална машина, която ние и руснаците често ползвахме.
Едва късно „следобед“, сиреч десет дни след кацането ни, успяхме да се организираме и да започнем да се готвим за сериозна научна работа. Първите изследователски групи извършиха кратки набези в близост до базата, за да опознаят околността. Разбира се, предварително се бяхме снабдили с подробни карти и фотографии на района, в който кацнахме, но те нерядко могат да те подведат. Обект, отбелязан на картата като малък хълм, понякога се възприемаше като планина от човека до него, потящ се в космическия си скафандър. Някои привидно гладки равнини пък се оказваха изпълнени до коленете с прах, забавящ и затрудняващ придвижването.
Все пак, това бяха дребни грижи, в голяма степен компенсирани от слабата гравитация — само една шеста част от земната. Учените започнаха да събират сведения и образци, вследствие на което радиотелевизионното общуване със Земята стана все по-интензивно и в крайна сметка непрекъснато. Не рискувахме. Дори и самите ние да не успеехме да се приберем на родната планета, натрупаните от нас знания щяха да стигнат до нея.
Първата автоматична снабдителна ракета кацна два дни преди залеза, точно по разписание. Видяхме как спирачните й ракети просветнаха първо на фона на звездите, а после още веднъж, непосредствено преди достигането на повърхността. Не можахме да наблюдаваме самото кацане, тъй като от съображения за сигурност ракетата се прилуни на разстояние три мили от базата, сиреч отвъд лунния хоризонт.
Когато пристигнахме при робота, видяхме, че той леко се бе наклонил върху трите си амортисьора, обаче бе в напълно изправно състояние. В същото състояние бе и всичко на борда му — оборудване и храни. Понесохме товара към базата в приповдигнато настроение и сетне си устроихме заслужен малък празник. Хората бяха работили твърде усърдно и разтоварването им дойде добре.
Веселбата протече както трябва. Върхът й според мен бе казашкият танц, който капитан Краснин се опита да изпълни в космически скафандър. Сетне се насочихме към състезателни спортове и установихме, че поради обективни причини заниманията на открито срещнаха редица ограничения. Игри от типа на крокета или кеглите щяха да бъдат напълно възможни, стига да разполагахме с необходимите спортни принадлежности, но не и крикета и футбола. При тази слаба гравитация един силен шут можеше да изпрати футболна топка на поне половин миля разстояние. Колкото до топката за крикет, тя щеше въобще да изчезне от поглед.
Професор Тревър Уилямс пръв се сети, че трябва да се насочим към спорт, подходящ за Луната. Бе наш астроном и един от най-младите членове на Кралското дружество в цялата му история — приет в него на тридесетгодишна възраст. Беше си спечелил известност благодарение на своите трудове за междупланетната навигация. Малко хора обаче знаеха за достиженията му в стрелбата с лък. Две последователни години бе печелил шампионската титла на Уелс. Не се изненадах, когато го заварих да се прицелва в мишена, подпряна върху купчина лунни камъни.
Лъкът му бе много странен — направен от стоманена жица и армирана пластмасова летва. Зачудих се откъде ли Тревър се беше сдобил с тези неща и си спомних, че ракетата на товарния робот бе разглобена и сега части от нея се появяваха на най-невероятни места. Истински интересни обаче бяха стрелите. Разбира се, на безвъздушната Луна нямаше как да се придаде устойчивост на траекторията им чрез пера или нещо подобно. Тревор обаче бе съумял да ги стабилизира с помощта на малко устройство, монтирано в самия лък, благодарение на което при изстрелването те, подобно на куршуми, придобиваха въртеливо движение около оста си и се движеха както трябва.