Дори и с това импровизирано устройство беше възможно да се стреля с лекота на миля разстояние. Тревър обаче пестеше стрелите, тъй като направата им не бе лесна. Интересуваше го най-вече точността в стрелбата. Почти правата траектория на стрелите бе трудна за възприемане. Създаваха чувството, че се движат успоредно на повърхността. Предупредиха Тревър, че ако не внимава, стрелите му могат да се превърнат в изкуствени спътници на Луната и при обиколката си да го улучат в гръб.
Втората снабдителна ракета пристигна на следващия ден, обаче този път нещата не се получиха както трябва. Кацането й бе съвършено, но за съжаление радарният автопилот извърши една от грешките, присъщи на тези примитивни машини. Откри единствения недостъпен хълм в района, фокусира лъча си на върха му и спокойно кацна там като орел върху планински зъбер.
Крайно необходимите ни запаси се оказаха на петстотин стъпки над главите ни, а след няколко часа щеше да настъпи нощта. Какво трябваше да правим?
Около петнадесет души дадоха едно и също предложение и през следващите няколко минути настъпи суматоха, тъй като хората се втурнаха да търсят всички налични найлонови въжета. Не след дълго пред краката на Тревър бяха струпани около хиляда ярда от тях, след което всички застинаха в очакване. Той прикрепи едно от въжетата към стрела, обтегна лъка и я изстреля експериментално нагоре, направо към звездите. Тя достигна височина, малко по-голяма от половината от тази на хълма, след което, притеглена от тежестта на въжето, започна да пада.
— Съжалявам — каза Тревър. — Това няма да е по силите ми. И не забравяйте: би трябвало да изстреляме котвичка, която да се закачи за хълма, ако искаме краят на въжето да се задържи там, където трябва.
През следващите няколко минути, изпълнени с униние наблюдавахме как найлоновото въже се завръща от небесата. Положението бе наистина абсурдно. Ракетите ни притежаваха достатъчно енергия, за да ни отведат на четвърт милион мили от Луната, а не можехме да се справим с един жалък хълм. Разполагахме ли с време, навярно щяхме да достигнем върха му откъм другия скат, обаче това предполагаше да извървим няколко мили. Щеше да е твърде опасно, ако не и невъзможно, тъй като ни оставаха броени часове дневна светлина.
Учените не се предават лесно и в търсенето на изход от положението се включиха твърде много съобразителни мозъци (а някои и свръхсъобразителни), за да остане проблемът нерешен. Този път обаче задачата бе малко по-трудна и до верния отговор достигнаха едновременно само трима души. Тревър безстрастно ги изслуша, преди да вземе решение.
— Да, струва си да се направи опит.
Подготовката му отне известно време, през което с тревога наблюдавахме как лъчите на залязващото слънце се изкачват все по-високо и по-високо върху скалата над главите ни. Дори и Тревър да успееше да закачи котвичката на върха, изкачването до него в космически скафандър нямаше да е лесно. Самият аз не обичам височините и ми стана приятно, че неколцина любители на алпинизма изразиха желание да се заемат с това.
Най-сетне всичко бе готово. Въжето бе положено върху повърхността така, че да се отдели от нея с минимални усилия. На няколко стъпки зад стрелата бе завързана лека котвичка. Надявахме се, че ще се закачи достатъчно здраво за някой процеп в скалата над главите ни и ще издържи тежестта на човек.
Този път обаче Тревър не използва само една стрела. Прикрепи към въжето четири, отдалечени на разстояние от двеста ярда една от друга. Гледката на една облечена в скафандър фигура, осветена от последните лъчи на залязващото слънце и държаща в ръка лък, никога няма да се изличи от паметта ми.
Стрелата се понесе към звездите и още преди да се отдалечи на петдесет ярда, Тревър вече бе поставил втората в импровизирания лък. Тя последва другарката си, завързана за другия край на дългата примка, изхвърлена в пространството. Почти незабавно я последва третата, която повдигна своя дял от въжето, а четвъртата — мога да се закълна в това — се понесе подир нея още преди първата да намали скоростта си.