Този път, след като повдигането на цялото въже бе възложено на повече от една стрела, достигането на нужната височина не се оказа трудно. При първите два опита котвичката падна обратно на земята. При третия успя да се закачи някъде във висините на невидимото плато и не след дълго първият доброволец се закатери по въжето. Вярно е, че в условията на лунната гравитация той тежеше само около тридесет фунта, но височината все пак не бе за пренебрегване.
Човекът обаче не падна. През следващия час към нас започна да се спуска съдържанието на товарната ракета и успяхме да получим всичко необходимо преди падането на нощта. Трябва да призная, че доброто ми настроение бе значително помрачено, когато един от инженерите с гордост ми показа устната си хармоничка, току-що получена от Земята. Пръв осъзнах, че този инструмент ще омръзне на всички ни много преди края на дългата лунна нощ…
За това, разбира се, не мога да виня Тревър. При завръщането ни към кораба, когато прекосявахме бързо разгръщащите се над равнината сенки, той направи предложение, според мен озадачило хиляди хора при огледа на първите подробни карти, изработени от първата лунна експедиция.
В края на краищата, изглежда странно една плоска и безжизнена равнина, украсена от една-единствена малка планина, да бъде изобразена на всички лунни карти като „Шеруудската гора“.