— Добре ли виждаш, за да караш, Жискар? — попита той.
— Разбира се, сър, но това не е задължително. Аеропланът има компютъризиран радар, който му позволява да избягва препятствията, дори в случай че аз, по необясними причини, не успея да изпълня своите задължения. Радарът беше включен вчера сутринта, когато пътувахме спокойно, макар че прозорците бяха затъмнени.
— Колега Илайджа — намеси се Данил, като отново отклони разговора от притеснителната за Бейли тема за предстоящата буря, — вярвате ли, че д-р Амадиро наистина може да ни помогне?
Жискар спря колата върху една открита поляна пред широко, но не много високо здание със сложно гравирана фасада, която без съмнение беше нова и все пак успешно имитираше нещо доста старинно.
Бейли се досети, че това е Административният център.
— Не, Данил — отвърна той, — подозирам, че Амадиро е прекалено умен, за да изтърве и най-малкото нещо, за което бихме могли да се хванем.
— Ако това е така, тогава какво ще правим по-нататък?
— Не знам — отвърна Бейли с мрачното усещане за deja vu7, — но ще се опитам да измисля нещо.
54.
Когато Бейли влезе в Административния център, първото нещо, което изпита, беше облекчение, че се е отървал от неестественото осветление на външния свят. Следващото беше злорадо задоволство.
Тук, на Аврора, именията — частните места за обитаване — си бяха строго аврориански. Докато седеше в гостната на Гладиа, или закусваше в трапезарията на Фастълф, или говореше в кабинета на Василия, или използваше тримерния предавател на Гремионис, той нито за миг не можеше да си представи, че се намира на Земята. И четирите места се различаваха помежду си, но всички те спадаха към един и същи вид, който се различаваше твърде много от подземните апартаменти на Земята.
От Административният център, обаче, лъхаше на бюрократизъм, който очевидно надхвърляше обикновения човешки стремеж към разнообразие. Не можеше да се каже, че Центърът има по-голямо сродство с жилищните площи на Аврора, отколкото беше приликата на която и да е административна сграда в родните Градове на Бейли с който и да е апартамент от жилищните Сектори. Но двете административни сгради на двете коренно различни по природа планети имаха странна прилика помежду си.
Това беше първото място на Аврора, където за миг Бейли можеше да си представи, че се намира на Земята. Тук имаше същите дълги, студени и пусти коридори, същото най-малко общо кратно на дизайн и украса, при което всеки един светлинен източник беше проектиран така, че да дразни възможно най-малко хора, но и да се харесва от също толкова малък брой.
Имаше и някои щрихи, които биха липсвали на Земята — разпръснатите тук-там саксии с цветя, например, буйно разцъфнали на светлината и снабдени с разни приспособления за регулирано и автоматично напояване (както предположи Бейли). Този природен щрих липсваше на Земята и наличието му не го очарова. Дали саксиите понякога не падаха? Дали не привличаха насекоми? Дали водата от тях не капеше?
Но пък някои неща липсваха тук. На Земята, винаги когато човек се намираше в някой Град, неизменно присъстваше онзи всеобхватен, топъл шум на хора и машини — дори и в най-студените административни или чиновнически структури. „Трудовото Бръмчене на Братството“, както гласеше разпространеният израз сред политиците и журналистите на Земята.
Противно на това, тук беше тихо. Бейли не беше обърнал специално внимание на тишината в именията, които беше посетил през този и предния ден, защото всичко му се бе сторило толкова неестествено, че точно това му се беше изплъзнало. Всъщност, той беше обърнал повече внимание на прошумоляването на насекомите навън или на шепота на вятъра в растенията, отколкото на отсъствието на неизменното „Бучене на Човечеството“ (друг разпространен израз).
Тук обаче, където се долавяха толкова прилики със Земята, отсъствието на „Бученето“ беше също тъй разстройващо, колкото и видимият оранжев оттенък на изкуственото осветление — далеч по-забележим тук, на фона на празните белезникави стени, в сравнение с активната украса, характерна за аврорианските имения.
Размишленията на Бейли не продължиха дълго. Тримата се намираха от вътрешната страна на главния вход и Данил протегна ръка, за да спре другите двама. Изминаха около тридесет секунди преди Бейли, шепнейки рефлекторно заради тишината, която цареше навсякъде около тях, да попита:
— Защо не тръгваме?
— Защото не бива, колега Илайджа — отвърна Данил. — Отпред има ударно поле.
— Има какво?