Почти не чуваше напорите на вятъра но прозорците, нито барабаненето на дъждовните капки по стъклата. Благодарение на Грейсън Тейн, Бриана се озова в южната част на Щатите през знойно лято, преследвана от убиец.
Едва след полунощ умората я победи. Заспа с книгата в ръка; кучето похъркваше до леглото, а вятърът виеше като изплашена жена.
Разбира се, имаше кошмари.
Грейсън Тейн действаше импулсивно. Тъй като се познаваше, обикновено приемаше философски както успехите, така и неприятностите, до които подобно поведение водеше. В момента бе принуден да признае, че импулсът, накарал го да тръгне с колата от Дъблин към Клар посред зима, и то по време на силна буря, вероятно ще му навлече неприятности. Но пък това бе и поредното приключение, а животът му бе низ от тях.
На излизане от Лимерик му се спраска гумата. Спука се поправи се Грей, за да е по-точен в употребата на местния език. След като я смени, приличаше, а и се чувстваше, като удавен плъх, независимо от шлифера, който купи в Лондон преди седмица.
На два пъти обърка посоката и запълзя надолу по тесни, криволичещи пътеки. От предварителните си проучвания остана с убеждението, че да се загубиш в Ирландия, е част от чара на страната. Упорито се стараеше да повярва на твърдението.
Умираше от глад, бе мокър до кости и се опасяваше, че ще свърши бензина далеч преди да е открил нещо подобно на странноприемница или селце.
Мислено си представи картата. Да извиква образи в съзнанието си му се отдаваше по рождение. Затова без особено затруднение успя да възпроизведе педантичната карта, изпратена от хазяйката му.
Лошото бе, че в тъмнината дъждът се изливаше като водопад по предното стъкло, а вятърът подмяташе колата по жалкото подобие на път, сякаш мерцедесът бе детска играчка.
Копнееше за чаша кафе.
При разклонението рискува и пое по лявото. Ако следващите петнадесет километра не откриеше пансиона или място, където да се приюти, щеше да спи в проклетата кола и да продължи сутринта.
Жалко, че не вижда нищо от пейзажа наоколо. Силната буря обаче му създаваше чувството, че е точно какъвто му трябва. Искаше действието в следващия му роман да се разиграва сред скалите и полята на западните части на Ирландия, сред сгушените срещу заплашителния порив на Атлантическия океан селца. А защо да не накара уморения си до смърт герой да пристигне по тези места в такава буря?
Присви очи. Светлинка ли бе изскочила насреща му? Помоли се на Бога да е така. Зърна люлееща се от вятъра табела. Върна малко назад, насочи фаровете към надписа и се ухили.
Ясно се четеше „Пансион «Блакторн»“. Значи чувството му за ориентация не му бе изневерило. Надяваше с хазяйката му да притежава пословичното ирландско гостоприемство — все пак пристигаше два дни преди уговорения срок, и то в два след полунощ.
Грей се огледа за алея, където да остави колата и видя единствено жив плет. Сви рамене, остави колата на пътя и прибра ключовете. Всичко, което щеше да му е нужно, бе събрано в малкия сак на седалката до него.
Взе го, отвори вратата на колата и излезе навън в бурята.
Дъждът връхлетя отгоре му като разгневена жена — биеше безмилостно и неспирно. Залитна и почти се навря в живия плет. Успя да открие портата. Отвори я, но се наложи да направи усилие, за да я затвори. Искаше му се да вижда къщата по-ясно, а не размазаните й очертания в тъмнината. На втория етаж се процеждаше една единствена светлинка.
Насочи се към нея с мисълта за чаша кафе.
Никой не отговори на похлопването му. Вятърът така фучеше, че се съмняваше дали човек би чул и оръдеен залп. След десет секунди реши сам да отвори вратата.
Бурята вече бе зад гърба му, вътре бе топло; долавяше аромата на лимон, полир, лавандула, розмарин. Зачуди се дали възрастната дама, която държи пансиона, суши розови листа за аромат. Зачуди се също така дали ще се събуди и ще му приготви нещо годно за ядене.
В този миг дочу ръмженето — гърлено, зловещо — и се напрегна. Рязко вдигна глава и присви очи. В следващия миг, макар и само за броени секунди, всякакви мисли изчезнаха от главата му.
По-късно щеше да си даде сметка, че е като сцена от роман. Дори може би от негов роман. Пред очите му бе красива жена в дълга бяла роба, а косите й бяха разпилени като горящо злато по раменете. На светлината на свещта в ръката й, лицето й изглеждаше много бледо. Другата й ръка стискаше каишката на едро, озъбено куче, което стигаше до кръста й.