Поглеждам към офиса на Кити. Нейно кралско височество все още не е благоволила да излезе. Чака той да отиде при нея. Кити е като Ледената кралица. Иска ми се да приличам на нея в професионално отношение, вместо да се свивам и непрекъснато да се чувствам неловко. Откъде ли черпи безграничната си самоувереност?
Най-сетне Рот се измъква и тръгва към офиса й. Провира глава през вратата. Висок е метър и седемдесет и осем, точно колкото мен. Това е нещо, което винаги забелязвам у мъжете — над повечето от тях стърча смешно. Сигурна съм, че дори и да бях хубава, мъж като Рот не би проявил интерес към жена, към която не може да погледне от горе.
Чарлс е метър и шейсет, най-много и шейсет и пет. Не мога да повярвам, че иска да се появи на обществено място с мен. Може би е извратен или нещо подобно. Потръпвам при мисълта, че ще изляза с него. Ще изглеждаме ужасно нелепо. Може би ще се съгласи да поръчаме нещо за вечеря в квартирата ми, но тогава ще трябва да споделя преживяването с двете красавици Лили и Джанет. Иде ми да се гръмна.
Кити му казва нещо и той влиза в офиса й. Затваря вратата. Поглеждам крадешком към Майк Уотсън. Стои вцепенен и изглежда ядосан. Но и Кити си я бива: такава ловка манипулаторка, не допуска никой да й се пречка. Сега Рот е изцяло на нейно разположение.
Лампичката на телефона ми започва да примигва.
— Да?
— Анна? — Кити е. — Би ли дошла в офиса ми, ако обичаш! Искам да те запозная с един човек.
Недоверчиво примигвам. Никога не е правила подобно нещо. Плахо ставам и почуквам на вратата й. Усещам погледа на Джон, завистливо вперен в гърба ми.
— Влез — покани ме тя.
Открехвам леко вратата. Седят на дивана. Кити изглежда напълно спокойна и безкрайно великодушна. Дали не е дрогирана?
— Ели — усмихва се широко, — искам да те запозная с Анна Браун, едната от асистентите ми. Анна много ми помага при подбора на материал.
— Приятно ми е — казва Рот.
Млад и внушителен е. Широки рамене, очертани мускули, без да са напомпани със стероиди, тъмен костюм „Хюго Бос“, златен „Ролекс“ (естествено). Всъщност, ако човек иска да си представи типичен холивудски шеф, достатъчно е да добави слънчеви очила.
— Кити казва, че сте много ценен човек от екипа й — отбелязва Рот. Гледа ме в очите.
— А… да — запелтечвам. — Благодаря, господин Рот.
— Ако се обръщаш към мен така, скъпа, винаги ще се оглеждам за баща си — казва той. — Наричай ме просто Ели. В „Ред Крест“ не държим на официалностите.
Кити ме поглежда. Очевидно звездният ми миг е свършил. По този начин без думи ми казва „разкарай се“.
— Искате ли… кафе?
— Не, благодаря — отвръща Кити.
— Вече пих, скъпа — казва Рот.
— Радвам се, че се запознахме, господин… Ели — поправям се бързо. Оттеглям се, затварям вратата и пристъпвам важно към бюрото си. Кити ме представи на шефа! Наистина! Преливам от благодарност. Най-сетне гледа на мен сериозно.
До обяд не се случва нищо. Отново прелиствам книгата (пълен боклук), пиша още бележки и върша важна работа, като да редя пасианси на компютъра, докато най-сетне идва време за почивка и звънвам на Клер.
— Искаш ли да излезем?
— Не мога. Не съм прегледала дори четвърт от съобщенията за Кити — звучи унило като магаренцето Йори.
— Просто зарежи най-досадните. Няма да забележи.
— Адски ми се пуши — признава Клер.
— Чудесно. Ела тогава. Ще отидем в „Прет а Мейнджър“, аз черпя.
— Добре — съгласява се доволно тя.
Излизаме през главния вход, изчаквам я, докато изпуши две „Марлборо Лайтс“ една след друга, и се отправяме към „Прет“. Хапва ми се сандвич с пилешко и къри, но от него остава лош дъх в устата ми, така че се задоволявам с пакетче зеленчукови сухари, моцарела, домати и фокачия8, които преглъщам с пресен сок от портокал и малини. От тях не се пълнее твърде много, нали? Може би и Ели Рот ги харесва.
Клер си поръчва само суши и бутилка минерална вода. Не е скъпо гадже. Настаняваме се на две свободни места до прозореца и тъкмо се каня да й разкажа какво е станало със сценария, но тя ме изпреварва.
— Шарън е доста сърдита — промърморва.
— Какво искаш да кажеш?
— Сърди ти се. Мисли, че нарочно си нагласила идването на онзи човек с книгата, за да я поставиш в неудобно положение.
— Това е лудост — уверявам я. — Шарън е идиотка, не биваше да получава повишение.
Клер изглежда поразена.
— Все пак сега наистина е изпълнителен продуцент. Трябва да внимаваш какво говориш за нея.
— О, глупости — възкликвам и когато срещам ужасения й поглед, добавям: — Стига, Клер. Те са просто хора. Доникъде няма да стигнеш, ако им позволяваш да те тъпчат.