— Какво правиш вътре, момиче? — пита Джанет. — Ела да те видя!
Нахлузвам една рокля, без дори да я огледам. Поне е черна. И ми е по мярка, за разлика от редките ми опити да пробвам някой тоалет. Не се налага преправяне, за да прикрива ръцете ми.
Излизам.
— Ето — заявява Джанет. — Не е зле, като за начало.
— Не ставай смешна.
— Погледни се — тържествувайки нарежда тя и дръпва завесата.
Поразена съм. Не мога да твърдя, че изглеждам като Кейт Уинслет на Оскарите, но роклята наистина променя фигурата ми. По-точно, сякаш имам талия. Материята прилепва точно където трябва да бъде и сякаш я очертава. Ръкавите са три четвърти и показват долната част на ръцете ми по необичайно женствен за мен начин. Изрязаното деколте загатва за гърдите ми.
Стоя със зяпнала уста. Чувствам се… Може би хората вече няма да пускат груби подмятания зад гърба си. Или поне по-рядко. А това е голям плюс!
— Прикрива корема ти, виждаш ли? — казва Джанет. — Поне докато има нужда — припряно добавя тя. — Но с това тичане той скоро ще стане плосък. Искаш ли да пробваш панталона? Със сакото. Не онова, тъмносиньото.
— Добре — казвам с неохота, но се връщам в пробната и този път се оглеждам, след като съм облякла тоалета.
— Здравейте — казва Паоло след четиридесет минути.
Джанет подава чантите с покупки на гардеробиерката, а аз стоя с наведена глава. Не влизам често във фризьорски салони. В този всичко изглежда скъпо. Ухае скъпо. Мебелите са от хром и лъскава кожа, фризьорите са с модерни рошави прически, а всички клиентки носят малки маркови чанти — „Гучи“, розов „Шанел“, „Луи Вутон“, в летни сладоледени цветове.
Не съм свикнала с това. Свикнала съм с евтините салончета.
— Разбииирам защо я воодиш — казва той на Джанет. — Иима нужда от поомощ.
— Не си правете труда заради мен — смотолевям, но Джанет ме настъпва.
— Само ти можеш да я спасиш, Паоло — прочувствено въздъхва тя, а аз стискам зъби. — Толкова е зле, че не си и помислих за друг фризьор.
Той излъчва гърди и прокарва пръсти през косата ми.
— Много гъста — отбелязва. — Изтощена… мазна… твърде тежка… без блясък.
За мен ли говори?
— Безброй нацъфтели краища — продължава. — Никаква форма. Никакъв цвят. Като козина на плъх.
— Миши цвят — казва Джанет.
— Плъхове, мишки… все ужасни гадини — намръщено мърмори той.
— Стига превземки — упреквам го. — Сигурно си виждал мишка. Милион пъти.
— Не — артистично заявява Паоло. — Поне не в моя салон.
— Млъкни — процежда Джанет през зъби.
— Мога да помогна — уверява я Паоло. — Само ни остави, Джей-Ми. — Два часа, може би три.
Не мога да повярвам, че някой друг наистина я нарича Джей-Ми… Почакайте, два-три часа ли каза?
— А… Джанет… — обаждам се плахо, но е твърде късно.
Вече ми е помахала с нежната си ръка и е тръгнала към вратата.
— Е, сладурано — със злобна усмивка Паоло уверено ме повежда към фризьорски стол. — Сега си изцяло в мои ръце. Какво ще кажеш? Готова ли си? — пита той.
Що за въпрос? Готова съм от три часа. Този човек е маниак. Настани ме на малък стол в ъгъла, с лице към стената. Не ми позволява да се погледна в огледалото.
— Не се меси в работата ми, carissima14. Платното не учи художника как да рисува, нали?
— Прав си — покорно се съгласявам. Успокоявам се, че не бих могла да изглеждам по-зле, отколкото преди. През цялото време, докато работи с бръснача, си говори сам или ми изнася лекции. Не одобрява нищо във външността ми. Косата ми била пълна трагедия. Джинсите — абсолютен боклук.
— Носи ниска талия — съветва ме той. — Така няма да изглеждаш тоолкова пъълна. Разбираш ли? Каквоо е това! — пита и хваща ръката ми.
— Ръка.
— Не, не. Товаа — посочва нелакираните ми, безформени нокти. — Изглееждат отвратително.
— Съжалявам — засрамено промълвявам.
— Клара! Клара, cara15 — щраква с пръсти. Приближава се младо момиче, едва ли на повече от осемнадесет, и Паоло започва да бърбори нещо на италиански.
Момичето изругава. Явно съм крайно отблъскващо създание.
— Ще ти напраави маникюр — казва Паоло. — Приятелка си на Джей-Ми. Като за първи път, безплатно. Va bene?16
— Да. Si. Благодаря…
Смутено замълчавам. Не и маникюр, за бога. Мразя пръстите си. Груби са, като на общ работник, а не тънки и нежни. Не искам никой да ги гледа и да се занимава с тях. Но не мога да кажа: „Остави ме на мира, разкарай се, нали?“. Паоло ми отделя от ценното си време. И полага неимоверни усилия. Маже кичурите ми с вонящи бои и един по един ги увива във фолио. Безплатно.