— Не е възможно всичко да е негова собственост — мърмори Лили някак несигурно.
— Очевидно е — уверявам я аз.
— Господи! — негодува тя. — Защо точно ти?
— Гледайте! — задъхано казва Джанет.
Посочва къщата, ако зданието пред очите ни би могло да се нарече така. По-скоро прилича на огромен замък, като онези, в които водят учениците на образователни екскурзии. Изграден е от същия гранит като колоните, с кули, парапети и статуи над фасадата. Напомня за катедралата „Сан Пиетро“ в Рим. Някои от стените са обрасли с бръшлян. Великолепен е.
— Колко ли спални има? — пита Лили и се опитва да направи експертна преценка. — Двайсет? Трийсет?
— Може би повече — обажда се Джанет.
— Навярно е обявена за национален паметник на културата — предполага Лили.
— Нямам представа — отвръщам.
— Не е — тържествува Джанет. — Проверих в интернет. Всичко е негово.
„Нищо чудно, че толкова момичета го преследват“, мисля си. Забелязвам, че Лили ме гледа с присвити очи и си задавам същия въпрос: „Защо точно аз?“.
— Излизали сме само няколко пъти — скромно казвам.
— Именно! — натъртва тя изведнъж. — Това не може да се нарече връзка, нали?
— Забрави — хладно я предупреждава Джанет. — Няма да го преследваш. Според мен съдбата има пръст — обръща се тя към мен.
Не зная какво да мисля. Искам да кажа, харесвам Чарлс. Просто не виждам никакво бъдеще с него. В интерес на истината, не си представям дори да легна с него, така че как бих могла да мисля за сватба? Но с риск да загубя симпатиите ви, ще кажа, че точно сега не мога да разсъждавам трезво. Единственото, което виждам, е къщата. Огромна. Невероятна. Величествена.
— Радвам се, че те разкрасихме — промърморва Джанет под носа си.
Продължаваме по широка пътека, която описва кръг пред сградата. Специални служители посочват местата за паркиране на всяка кола.
Когато униформеният мъж, който проверява имената на пристигащите, се приближава към нас, спускам стъклото.
— Анна Браун и приятелки — казвам.
Лили подава главата си зад мен.
— Тоест, мис Лилиан Вийнъс и мис Джанет Мийкс.
— По-точно, Джей-Ми — поправя я Джанет, а аз се изчервявам.
— Добре, госпожо — любезно казва той и дава знак на колегата си, който да ни посочи място за паркиране.
— Това е колата на госпожица Браун — многозначително казва той. — Мадам, последвайте го, моля.
Преминаваме между редици лъскави возила. Докато чакълът хрущи под гумите ни, можем да се нагледаме на поршета, ферарита, джипове и тук-там по някое и друго волво.
Мъжът ни дава знак да спрем.
— Тук, госпожо — посочва той.
— Погледнете — казва Джанет.
Мястото, предвидено за нас, е точно срещу предната тераса.
Служителят пъргаво отваря вратите ни, посяга към малките ни куфари, но аз ги грабвам и настоявам да ги носим сами. Изведнъж добивам невероятна увереност.
— Анна! — чувам познат глас. Обръщам се и виждам Чарлс. Взира се в мен няколко секунди, примигвайки. — Господи!… — отронва той. След миг мълчание повтаря отново: — Господи!
С усмивка го подканвам да дойде на себе си. Защо трябва да изглежда толкова смаян? Опомня се, леко ме целува по бузата и засилва.
— Радвам се, радвам се, че сте тук.
— За нищо на света не бихме пропуснали тази възможност — казва Лили с пресипнал глас, пристъпва напред и му подава ръка. — Аз съм Лили Вийнъс.
Чарлс целува ръката й, на което тя реагира с отрепетирания си момичешки смях.
Лили Вийнъс17? Истинската й фамилия е Фрът. Нима не разбира, че псевдонимът, който си е избрала, звучи като име на порнозвезда?
— Приятно ми е — казва той и я гледа смутено, докато облизва устни срещу него. — Много ми е приятно.
— А това е другата ми съквартирантка, Джан… а… Джей-Ми — представям я аз.
— Да! — одобрително извиква Джанет. — Как е хавата?
— Чудесно — колебливо отвръща Чарлс. — Да ви заведа ли до стаите ви?
Преддверието е пълно с хора с вечерни тоалети и смокинги. Всички надават гръмогласни викове и се надпреварват да целунат Чарлс, но той умело си проправя път между тях и ни повежда нагоре по каменното стълбище. По стените има портрети, от които строго ни гледат лицата на предците му.
— Стигнахме — обявява той най-сетне, след като сме преминали през три коридора и вече имам чувството, че бих могла да се загубя. — Апартаментът на Уилям. Дано ви устройва.