Джон Конъли
Родени да убиват
(Чарли Паркър -3)
ЧАСТ ПЪРВА
Трудно тръпне, тежка, стъпката
на живите; послушай само!
А мъртвите от гроба се завръщат,
пристъпват леко — ефирни,
грации същи…
„Пътища“
Пролог
Този свят е разяден и шуплив. Сърцето му е празно, кухо.
Истината за природата се крие в дълбоките мини и подземните пещери, както пише философът Демокрит[2]. Онова, което усещаме под краката си като стабилна и твърда материя, е само една илюзия, а животът съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Под земната повърхност има пукнатини и дупки, пространства със запарен, нечист въздух; сталагмити, усукани сталактити, неозначени на никоя карта черни реки, които текат все надолу и по-надолу. Дълбоки каверни и каменни водопади, лабиринти от кристални туморни образувания и замръзнали стълбове, където историята влиза в бъдещето, сетне се превръща в настояще.
Защото в гробовния мрак времето е без значение.
Настоящето е лъжовно изградено върху миналото; точките на допир не съвпадат безпогрешно навсякъде. Множество неща рухват и загиват, а тяхната смърт и разложение създава нови пластове, така повърхността става все по-дебела и плътна; мембрана връз мембрана покрива по-долната, нови светове залягат върху останките на стари. Ден след ден, година за година, век по век, трупат се нови слоеве, а несъвършенствата се умножават. Миналото никога не умира истински. То е тук, то е там — дебне, изчаква, точно под похлупака на онова, което наричаме „сега“. Често се препъваме в него, всички ние, било чрез силата на спомена, било чрез нечие възпоминание. Съзнанието ни съживява бивши любими, загубени деца, покойни родители, мимолетни мигове, уловили прекрасен ден, случка, красива дума — неизразимата, святата, неведома и ефимерна красота на този свят. Наричаме ги спомени. Те са ни скъпи, ценим ги, назоваваме ги наши си, собствени и ги призоваваме, когато имаме нужда от тях.
Но понякога това не зависи от нас: намесва се нечия чужда воля, сила, друг решава и ето! — парче от настоящето просто се размива, а под него се показва миналото като изровена мъртвешка кост. А после… после вече нищо не е както преди, не може да бъде както преди: принудени сме да преоценим формата на онова, което сме смятали за истина в светлината на нови разкрития за самата му същност. Истината излиза на бял свят поради нечия погрешна стъпка и мимолетното усещане, че нещо под краката ни не е както трябва. Миналото изригва, потича като разтопена лава и нечий живот или по-скоро животи по пътя й се превръщат на прах.
Нашият свят е кух. Действията ни кънтят из дълбините му.
А там? Там долу битуват тъмни сили: бактерии и микроби, които цъфтят с помощта на минерали и естествена природна радиоактивност, много по-древни от първите растителни клетки, които са оцветили света отгоре. Те са във всеки дълбок басейн, във всяка минна галерия или шахта, във всяко подземно ледено ядро. Те живеят там и умират там, невидими за нас.
Но има и други организми, други същества: създания и твари, които познават само глада, дадености, които съществуват единствено за да търсят храна и убиват. Те са в непрестанно движение из скритите кухини, техните челюсти са непрекъснато заети, тяхната паст зее в безкрайната нощ. Излизат на повърхността само когато са принудени да го направят, тогава всичко живо побягва от пътя им.
И ето — те дойдоха за Алисън Бек.
Доктор Бек бе на шейсет години и прочут специалист по абортите; не бе престанала да практикува тази професия от 1974 година насам — всъщност след процеса, наречен „Роу срещу Уейд“. Като млада лекарката бе участвала в проекта на име „Бъдещи родители“ след епидемията от рубеола в началото на 60-те, когато хиляди американки родиха деца със сериозни увреждания. По онова време Алисън вече бе виден член на Националната организация на жените и активист на Националната асоциация за отмяна на забраняващите аборта закони. В същото време промените, за които се бореха двете институции, я улесниха да създаде своя клиника в Минеаполис. А впоследствие Бек най-категорично се бе противопоставила на Джоузеф Шийдлър и неговата Национална мрежа „В защита на живота“ заедно с многобройните й митингуващи активисти и уличната мафия с мегафоните, както и на Рендъл Тери, чиято операция „Спасение“ се опита да закрие клиниката й през 1989 г.
Бек бе продължила да се бори и срещу „Поправката Хайд“ на закона за здравеопазването от 1976 г., по силата на която бе спряна медицинската помощ при абортите, и бе плакала с горчиви сълзи, когато малко по-късно отявленият противник на абортите С. Еверет Куп стана министър на здравеопазването.
1
Едуард Томас (1878-1917), английски поет, творчеството му е силно повлияно от американския поет Робърт Фрост. — Бел.прев.
2
Демокрит — гръцки философ, V в. пр. Хр.; тук се има предвид тезата му за „празноти в природата“. — Бел.прев.