Изведнъж околният свят потъна в сенки, слънцето внезапно изчезна. Погледнах нагоре и видях черните им сенки.
Слизаха бавно, снижаваха се, огромните им черни крила плющят и закриват слънчевата светлина. Ейми протегна ръка към мен, но аз виждах само небето и надвисналите в него Черни ангели. Сетне един от тях се снижи още повече и още повече, а лицето, което до този миг бе само игра на светлини и сенки, изпъкна ясно.
И аз го познах.
— От ФБР беше… — прошепна Ейми, а Черният ангел ми се усмихна от горе и оголи остри като тесли зъби, огромните му криле бяха черни като нощта.
Моят приятел, моят утешител, убиец на мъже, жени и деца, сега неузнаваем, променен чрез прехода си в другия свят.
Пътника[22]…
Седнах на предния капак на колата, докато ми попремине замайването. Помнех един разговор в Ню Орлиънс няколко месеца след кончината на Сюзън и Дженифър. Отново чух гласа, който говореше за убедеността си, че най-опасните — серийните убийци някак си си комуникират, общуват и се събират или обединяват сили. Те усещат присъствието на тям подобните.
Подушват се едни други…
Така бе казал — това са негови думи. Значи той още тогава ги е открил. Самата му природа, принадлежността му към органите на закона и реда му бяха помогнали. Ако още тогава е търсил Братството, нямаше начин да не го е намерил.
И ги е оставил на мира, защото те са от неговата порода. Порода убийци. Родени да убиват. Помня неясните му намеци за библейски събития и герои. Интересът му към Апокрифата — извън Канона на Светото писание. Убеждението му, че е Паднал ангел, изпратен да съди човечеството, което според него е греховно до последната душа.
Ами да! Сигурно ги бе намерил. А те бяха разпалили тлеещия в него пламък.
Ейми пристъпи и хвана и двете ми ръце в нейните.
— Беше преди седем-осем години — рече. — Тогава не ми се видя важно…
Кимнах.
— А ти ще продължиш да търсиш тези хора, а?
— Трябва, особено пък сега.
— Може ли да ти кажа нещо — нещо, което няма да искаш много да чуеш?
Лицето й бе почти бяло, посърнало, тъжно. Кимнах.
— Във всичко, което си направил, във всичко, което ми разказа… прозира едно нещо, Чарли: целенасочен стремеж да помагаш както на живите, така и на мъртвите. Но ние сме длъжни на живите, Чарли, на самите нас и на онези около нас. На тях трябва да помагаме. Мъртвите в отвъдното не се нуждаят от помощта ни.
Помълчах, помълчах, сетне казах:
— Не съм убеден, че ти вярвам, Ейми.
Сега за пръв път забелязах съмнение и колебание в лицето й.
— Не можеш да съществуваш и в двата свята — рече тя, но гласът й потрепваше в несигурност. — Трябва да си избереш. Още ли усещаш, че смъртта на Сюзън и Дженифър те дърпа назад? Че те те викат?
— Понякога, но не само те. И не ме викат, а…
Тогава тя, изглежда, видя нещо в лицето ми, усети друго в тона ми и за миг се сля с мен, превърна се във второто ми аз, за да види онова, което виждах аз, да чуе онова, което чувах аз, да усети онова, което усещах аз. Затворих очи и почувствах сенките около ми, гласовете, които нашепват думи в ушите ми, малките ръце, които докосват моите.
Ние всички те чакаме…
Момченце с изходна рана от куршум вместо око, жена в лятна рокля, която искри в мрака, фигури, които трептят в периферното ми зрение — те до един, всеки от тях, повтарят все едно и също: че не е вярно, не е! Че някой трябва да се застъпи за онези, които вече не могат да го направят, да действа от тяхно име. Че на загубените и падналите също се полага някаква мяра справедливост. И за миг, докато държеше ръцете ми, Ейми Грийвс получи някаква представа за всичко това; успя да приеме и някакво, може би непълно, възприятие за онова, което се таи в дълбините на кухия ни свят.
— О! Боже мой! — само възкликна тя и усетих, че пуска ръцете ми.
Сетне се затича назад и се прибра в къщата. Когато отворих очи, бях сам под лятното слънце. Вятърът подухваше и носеше мирис на гнила борова кора. Синя сойка излетя нейде от клоните. Потегли на север.
И аз след нея.
В ТЪРСЕНЕ НА СВЯТОТО
Из аспирантската работа на Грейс Пелтие
Писмо на Елизабет Джесъп до сестра й Лина Майърс от 11 декември 1963 г. (Използвано с любезното съгласие на наследниците й)
22
Навсякъде, където Паркър се връща към имена и минали събития, става дума за случки и герои, описани в предишните две книги на Джон Конъли — „Всяко мъртво нещо“ и „Дарк Холоу“, тук специално — за офицер от ФБР на име Улрич, по-късно получил прозвището Пътника. — Бел.прев.