— Съвсем не ви съдя. Лестър Баргъс си беше боклук и на никого няма да липсва, но в миналото си научих, че хора, които налитат на невъоръжени, не са особено придирчиви в това, кого убиват. Ето за това става дума.
— Ще повторя. Не възнамерявам да посягам на вас или на приятелите ви. Онзи, когото търся, се казва Пъд. Мисля, че знаете за него.
— Срещали сме се.
— Знаете ли къде е сега?
За пръв път от началото на разговора в гласа му се появи някаква емоция. Хрумна ми, че Парагон си е отишъл, преди да успее да му каже всичко, или просто защото не е бил в състояние — тъй като не е знаел къде е бърлогата на Пъд.
— Все още не. Но възнамерявам да науча.
— Тогава моите и вашите намерения могат да се сблъскат.
— А може би и двамата имаме една и съща цел? — подхвърлих му аз.
— Не, г-н Паркър, нямаме. Вашето е някакъв си морален кръстоносен поход, рицарски изпълнения. А онези, които ме помолиха да свърша работата, имат далеч по-специфични намерения.
— Отмъщение например?
— Върша само онова, което се изисква от мен — отвърна бледоликият. — Нищо повече.
Гласът му бе дълбок, думите сякаш ехтяха в самия него, като че бе същество кухо, без съдържание, само форма.
— Тук съм с определено послание. Не заставайте между мен и онзи човек. Ако го направите, ще бъда принуден да действам и срещу вас.
— Това ми звучи като заплаха.
Изобщо дори и не усетих движението. Ето го — стоеше там, срещу мен, само преди по-малко от секунда. Кога прескочи двата метра? В следващия миг вече бе на милиметър от мен, притиснал деринджър в гърлото ми, двете цеви с големите дула насочени нагоре — към мозъка. От мрака вляво леко светна червената светлинка на Луисовия лазерен мерник. Опитваше се да намери удобна позиция за стрелба. Но му пречеше собственото ми тяло, а самият Голем бе целият в черно и почти се сливаше с падащия мрак.
— Кажете им да се разкарат, г-н Паркър — прошепна той, навел глава зад моята. — Искам да ме съпроводите до колата. Имате две секунди.
Незабавно им повторих думите му и Луис изключи лазерния прицел. Голем ме помъкна през дърветата, като внимателно насочваше стъпките ми. Ръкавът на палтото му се бе повдигнал и виждах началото на тъмна поредица цифри. Досущ като на жертвите от концентрационните лагери. Сигурно е бил там, оцелял някак си. Познавах подобни случаи. С тази неопределена възраст и странното лице. Чак сега видях, че и пръстите му не са редовни — кожа и плът на върховете им нямаше — те сякаш се бяха свили навътре и на тяхно място имаше хлътнали, закривени белези. Огън, досетих се аз. Това може да го направи само огънят. Чак сега загрях, че някъде е бил здраво обгорен. Високата температура му е отнела косата, веждите, отпечатъците на пръстите, нормалната човешка кожа и вид. Просто ги е стопила.
Как от глина създавате керамичен демон[24]?
Като го изпечете в пещ, разбира се.
Стигнахме до колата му, накара ме да застана пред вратата с опрян в гърба пистолет, докато той внимателно се намести на шофьорската седалка.
— Помнете, г-н Паркър — повтори той отчетливо. — Не се бъркайте в моите работи.
Сетне запали и с ниско наведена глава отпраши с пълна газ.
Ейнджъл и Луис излязоха от дърветата. Усетих, че целият треперя. Поставих пръсти на гърлото си — веднага напипах отпечатъците на двете дула. Бяха доста дълбоки.
— Нямаше да успеете да го ударите, преди да ме е убил, нали? — попитах и леко заекнах.
Луис помисли секунда-две.
— Вероятно не. Не и смъртоносно. Ти как мислиш, дали от него щеше да протече кръв?
— Не. Най-много да се разпука.
— Какво ще правим? — попита Ейнджъл и усетих безпокойството в гласа му.
— Ще вечеряме — рекох смело, макар и да не бях сигурен дали стомахът ми изобщо е в състояние да приеме нещо.
Тръгнахме назад към къщата.
— Момче, момче — процеди Луис. — Ти наистина непрестанно попадаш на най-колоритните типове, а?
— Да, бе, да — прошепнах. — Самата истина говориш, Луис.
Пресякохме градината, взех си пистолета и тогава чухме шума на идващата кола. Тя влезе в двора със сравнително висока скорост и фаровете й ни заслепиха — извърнати, приклекнали, с насочени пистолети и широко отворени очи.
Шофьорът угаси фаровете и докато примигвахме, вратата се отвори и се чу приятно ироничният глас на Рейчъл Улф:
— Прекалено много кафета пиете, момчета. Трябва да се озаптите малко — превъзбудени сте.
Похапнахме, Рейчъл влезе в банята да вземе бърз душ. Ейнджъл седеше до прозореца, пиеше бира, Луис на масата пък допиваше бутилката бяло вино. Бе „Флагстоун Совиньон“ от нов производител в Кейптаун. Луис си поръчваше по два кашона — бяло и червено — два пъти годишно и сега бе донесъл със себе си няколко бутилки. По време на вечерята той и Рейчъл цъкаха и се облизваха, отпиваха на малки глътки и го хвалеха, сякаш те го бяха правили.