— След като си частно ченге, защо си нямаш офис? — обади се по едно време Ейнджъл.
— Не мога да си позволя офис — отвърнах. — Ще трябва да продам къщата, а сетне да спя на бюрото в него.
— Няма да е голяма разликата — заяде се той. — И тук не е много по-комфортно. Освен това не знаеш ли, че има и крадци?
— За кои крадци говориш? Изобщо или за този в кухнята?
— Изобщо — смръщи се той.
— Тук няма кой знае какви ценности за крадене.
— Точно това имам предвид. Не мислиш ли за ефекта на това голямо празно място върху някой човек, който си направи труда да влезе с взлом и надежди, а? И да се молиш да не страда от агорафобия[25], че може и под съд да те даде.
— Ти какъв си, бе? Да не си от профсъюза на крадците, а?
— А, не — аз съм просто муха на стената. Една от многото в твоята кухня, като гледам наоколо.
— Какво се бъзикаш? Какво искаш?
— Каквото съм искал винаги. Имаш нужда от другарче.
— Тъкмо смятах да си взема куче.
— Аз не това имах предвид и ти си го знаеш. Докога мислиш да я държиш на разстояние, а? Докато стане някоя беля ли? Ти да не мислиш, че ще ви заровят един до друг, че да си държите ръцете под земята?
— Тц, тц, тц, Ейнджъл, подбирай си приказките — обади се Луис, сетне и той ме захвана: — Шансът идва само веднъж, човече. Не е като да ти чука на вратата сто пъти, пък сетне да остави бележка ти да го потърсиш, когато сметнеш, че си готов.
Тогава се чу шляпането на боси крака и на вратата застана Рейчъл, със сешоар в ръка. Луис ме изгледа продължително, допи чашата и се изправи.
— За мен е време да си лягам — рече той и кимна на Ейнджъл. — И на теб също.
Целуна Рейчъл по бузата и излезе, последван от Ейнджъл, който подхвърли през рамо:
— И да не стоите до късно, да се мляскате и да си държите ръцете, хей! Рано да си лягате!
— Брей, брей, брей, какви сватовници само — изпъшках аз, когато се изнесоха и шумът на колата им заглъхна. — Ще имаш какво да разправяш на внуците, Рейчъл.
Тя мигом ме изгледа подозрително дали не я будалкам и изведнъж си показа ноктите.
— Ти ли нае онези хора в Бостън да ходят подир мен, а?
— Че ти как ги позна? — сепнах се аз, наистина впечатлен — брех да му се не види!
— Ами през цялото време съм внимавала. Обадих се на едни приятели да проверят регистрационните им номера, когато се сменяха. Единият ме изпрати чак до тук — почти до твоя двор.
Брат й на Рейчъл бе полицай навремето, загинал нелепо преди години. А тя все още имаше много познати и приятели из най-различни участъци и служби.
— Безпокоях се за теб и…
— Изрично ти казах, че не желая непрекъснато да мислиш, че трябва да ме защитаваш и прочие — рече тя и в гласа й се появи опасна фалцетна нотка.
— Рейчъл — рекох примирително. — Онези хора са извънредно опасни. Примерно и за Ейнджъл съм се страхувал, но той носи оръжие и е много печен. А ти какво би направила, ако някой внезапно те нападне, кажи ми? Чинии ли ще мяташ по него, само ми кажи?
— Трябваше да ми кажеш — ей така! — извика тя и силно плесна с длан по масата, а в очите й блесна истински гняв.
— Ако ти бях казал, ти щеше ли да се примириш, а? Обичам те, Рейчъл, ама и ти си едно упорито магаре, в състояние си да вземеш титлата на Първи инат!
Яростта в очите й поутихна, а юмручето й на масата остана свито. Все пак напрежението започна да спада.
— Как ще се съберем заедно, като ти непрекъснато се опасяваш да не ме загубиш? — попита тя след малко и сега гласът й бе по-човешки.
Помислих за мъртъвците от Сейнт Фройд, застанали на онази тясна улица в Портланд. За Джеймс Джесъп и онази наведена над него грациозна фигура — Господарката на Лятото. Бях я виждал и преди — в метрото, пред къщата ми в Скарбъро, и още: отразена в кухненския прозорец, но когато се бях обърнал, зад мен нямаше никой. Седнал в „Чъмлис“ преди няколко дни, замислен за стари събития, бях решил, че е възможно с миналото да се погодим и примирим. Но то бе преди да зърна набучената на дървото глава на Мики Шайн, преди Джеймс Джесъп да излезе от онази тъмна гора и да постави ръка върху моята. Но как да въведа Рейчъл в този свят на мъртъвци, а?
— С мъртвите не мога да се състезавам — обади се тя неочаквано, сякаш прочете мислите ми.
25
Психоза, която поражда страх от публични места, от големи празни пространства. — Бел.прев.