— По-добре да оставим колите тук, а? — попита ме Луис.
Вярно беше, че тръгнем ли по пътя, и незабавно ще ни забележи всеки, който може да се намира в къщата. Но пък време за губене нямахме.
— Тц-тц — рекох. — Давай да вършим работа и да се чупим, преди да е пристигнал Лутц.
— При положение, че не ни е изпреварил — възрази Луис.
— Мислиш, че е дошъл с онова колело там ли?
— Може да е идвал и вече да го няма — логично отвърна приятелчето.
Въобще не отговорих. Как ще отговоря, изобщо не ми се и мислеше за подобна възможност.
— Не бива да ходим натам с празни ръце — обади се Луис и отвори багажника на лексъса.
Огледах околността, къщата, лицето на Рейчъл. Свих рамене. Нищо особено не се виждаше и пристъпих към отворения багажник, Рейчъл след мен.
Луис повдигна мъхнатия вътрешен капак, отви гайките, с които бе затегната резервната гума, подаде ми я и намигна. Сега багажникът изглеждаше по-дълбок и все пак бе плитък. Той се наведе и освободи някакви скрити пружини, тогава подът се повдигна на задни панти и разкри малък арсенал, подреден в специално построени отделения.
— Сигурен съм, че имаш разрешителни за всичките тези пушкала — подхвърлих му аз.
— У дома имам за по-сериозната стока, това тук нищо не е — небрежно отвърна той.
Зърнах малкия формат „Калико“ — с два пълнителя по 50 патрона, той, Луис, много ги обича тези играчки. Още и деветмилиметров глок, снайпер карабина „Маузер“ SP66, южноафрикански картечен пистолет BXP, че дори и със заглушител, и портативен гранатомет отдолу. Това оръжие винаги ме е озадачавало; струва ми се, че в самата идея на конструктора има противоречия.
— Ако се треснеш в някоя бабуна на пътя, може и да гръмнеш. Току-виж отворил се цял кратер и го нарекли на твое име. Ще си единственият хитмен[26] с подобна слава — заядох го аз. — Пък и не те ли е шубе да возиш толкова много железа постоянно, а?
То си е сериозно закононарушение, но Луис се ухили:
— Имам документ за професионален шофьор и черна фуражка — гепят ли ме, ще кажа: „Те на голем бел масса, аз само малък черен слуга кочиаш.“
Добре имитираше мекото произношение на луизиански роб от преди някой и друг век.
Сетне се наведе, за да измъкне нещо като рязана двуцевка с мерник и трета цев отдолу, която се оказа ръкохватка. Беше много лека и прилепваше на рамото като изляна.
— Впечатлен съм, Луис — рекох наистина удивен. — Какво е това?
— Neostead — южноафриканско. Пука със специално стабилизирани патрони — не се влияят от нарезите в цевите, 13 на брой и изобщо не рита — можеш да си бумкаш с една ръчичка.
— Значи ефикасно, а?
— Какво ти ефикасно, бе, момче, давам ти направо върха!
Поклатих глава отрицателно и му я върнах. Зад мен Рейчъл се облегна на колата. Забелязах, че се нацупи и стисна устни, погледът й като че се втвърди. Знаех, че не обича оръжието. Имаше си най-сериозни причини.
— Добре, хайде да вървим — кимнах аз.
Луис тъжно заклати глава, качи се в лексъса и подпря двуцевката на съседното място.
— Не мога да разбера защо не ми харесваш стоката — извайка се той.
— Прекалено много пари имаш, Луис, това ти е проблемът — сопнах му се аз.
Подгонихме колите успоредно и нагоре по пътя, чакълът под гумите ни запращя и се разлетя. Излязох пръв, Луис секунди след мен. Ясно чух, че във вилата силно се тръшна врата. Сигурно задната.
Хукнахме едновременно — аз отдясно, Луис — отляво. Свих зад ъгъла и веднага я видях — жена в червена риза и джинси. Тича ли тича надолу по склона към дърветата, на рамото й виси раничка. Беше едричка и не особено бърза, догоних я преди още да е на половината склон. И тогава видях мотоциклета — беше в групата дървета пред нас, покрит с платнище.
Бях само на половин метър зад нея, когато свали раницата и със замах я завъртя. Удари ме точно по слепоочието, и то доста силно. Залитнах, ушите ми запищяха, но се плъзнах с краката напред и успях да я препъна. Падна тежичко и раничката отхвръкна встрани. Скочих върху нея, преди още да се е окопитила. Чух стъпките на Луис зад мен и в следващата секунда сянката му падна върху нас двамата.
— По дяволите — изругах високо. — Отнесохте ми главата!
Под мен Марси Бекър се бореше яростно. Изглежда, бе навършила двадесетте, косата й бе светлокестенява, чертите й — обикновени, дори възгруби. Огледах я по-внимателно — широки рамене, мускулеста — може да е била плувкиня или атлет. Сетне видях изражението й и ме загриза съвестта. Яко я бяхме уплашили, особено аз.