Алисън Бек бе известно име в обществото, бихме могли да кажем — публична фигура. Макар че клиниката й се намираше в Минеаполис, тя два пъти месечно пътуваше и до Южна Дакота, където ръководеше и друга — в Сиукси Фолс. Редовно се появяваше по телевизията — и местната, и националната — и продължаваше вече трийсетгодишната си кампания. Главната й теза бе постепенната ерозия на едно фундаментално женско право — правото на избор. Редица клиники бяха затворени и тя само преди седмица бе заявила в интервю за Ен Би Си, че в момента поне 83 на сто от окръзите в САЩ не разполагат със заведения, където може да се направи аборт. Против това основно женско право открито бяха застанали три дузини конгресмени, десетина сенатори и четирима губернатори. В същото време Римокатолическата църква бе главният източник на частна медицинска помощ и услуги в САЩ, следователно все по-ограничен ставаше достъпът до операциите за аборт, стерилизиране, евентуални мерки против забременяване, оплождане ин витро и прочие.
И все пак когато застана пред камерите заедно с младата, толерантна и любезна представителка на „Право на живот“ от Минесота — видимо искрено загрижена за женското здравеопазване, видимо изразител на променящите се схващания на едно младо поколение, което не може да помни дайте преди процеса „Роу срещу Уейд“, Алисън Бек почувства, че може би днес именно тя звучи нетолерантно и негъвкаво, че може би времената наистина са се променили, а тя — докторът рицар на бял кон — е някак си извън тях. И го призна на свои приятели в дните преди смъртта си.
Всъщност поводът да усети страха болезнено дойде от съвсем друго място. Отново бе зърнала онзи странен, червенокос мъж и един вътрешен глас й бе казал, че той е вече прекалено близо, че се подготвя за фатален удар срещу нея и другите, преди да са успели да увенчаят делото си с успех.
Откъде ще знаят, не могат да знаят, успокояваше я Мерсие. Все още не сме тръгнали срещу тях…
Казвам ти, че знаят. Аз го видях… А и…
Какво?
Намерих нещо в колата тази сутрин.
Какво? Какво намери?
Изсъхнал, мъртъв паяк…
Паяците менят кожата си, това е част от процеса на растене на членестоногото. Те „хвърлят“ стария си екзоскелет и заменят тази си телесна обвивка с нова, по-голяма; този процес се нарича екдиза — от гръцкото ekdysis. Всъщност именно такава стара кожа, наречена exuvium, бе намерила в колата си Алисън Бек и тя принадлежеше на тарантула, която се среща в Шри Ланка — Poecilotheria fasciata, красиво оцветен и много темпераментен арахнид. Видът е бил специално подбран, за да направи силно впечатление, с други думи, да предизвика уплаха: тялото му е дълго около 7 см, оцветено в сиво, черно и кремаво, разперени странично, краката стигат дължина до 10 см. При влизането в автомобила Алисън се бе ужасила и това усещане едва ли бе утихнало, когато разбра, че предметът до нея не е жив, дишащ паяк.
Мерсие бе замълчал, замислен, след малко я бе посъветвал да замине за известно време по-надалеч. Бе обещал също да предупреди приближените им да бъдат двойно по-внимателни.
Тогава, през онази последна седмица — за пръв път от няколко години насам, Алисън Бек взе решение да излезе в отпуска. Да прескочи до Монтана, като по пътя преспива и се отбива на разни места, докато стигне местоназначението в Боузмън — дома на стара приятелка от колежа. Двете се бяха уговорили да се видят, а сетне да отскочат на север до Глешър Нешънъл Парк. И то само ако пътищата го позволят, защото бе още рано: едва април и едва ли снегът се бе разтопил напълно.
Алисън не пристигна онази неделна вечер в Боузмън, както бе обещала, и приятелката й се замисли, но не се разтревожи сериозно. А когато в понеделник следобед все още нямаше ни кост, ни вест от нея, жената реши да се обади на полицията в Минеаполис. Началството изпрати двама полицаи — Еймис и Фрейн, които познаваха Алисън от предишни инциденти — да проверят къщата й на „Уест“ 26.