— Аз просто така…
Благодарение на собствената ми недодяланост началният ни разговор постепенно придобиваше доста антагонистичен оттенък. Продължихме да се гледаме през облачетата дим, които излизаха от устата му, сякаш взаимната ни интуитивна неприязън бе придобила видимост.
— Сержантът рече, че искате да говорим за покойната Пелтие — каза той след малко.
— Така е. Разбрах, че вие сте бил пръв на местопрестъплението.
— Да, аз бях. Имаше много кръв, но видях пистолета в ръката й и реших, че е самоубийство. Точно това си помислих на първо място и така излезе, знаете — кимна той.
— Доколкото чувам, все още има някои съмнения относно самоубийството.
Той ме изгледа безизразно, сетне сви рамене.
— Вие да не сте я познавали?
— Малко. Но то беше преди много години.
— Съжалявам — рече, но в думите му нямаше особена убедителност или искреност.
— Какво направихте, след като открихте трупа?
— Докладвах, сетне изчаках.
— Кой пристигна след вас?
— Друга патрулка, после и линейката. Лекарят заключи, че е мъртва и това е станало в колата.
— Детективи нямаше ли?
Той завъртя глава и се плесна по челото като човек, който внезапно си припомня нещо важно. Жестът бе любопитно и доволно театрален.
— Ами да. Криминалните. Всъщност един от тях.
— Помните ли му името?
— Лутц. Джон Лутц.
— Той кога пристигна? Преди или след втората патрулна кола?
Воасин замълча. Видях, че ме наблюдава внимателно през тютюневата завеса.
— Преди нея — рече накрая.
— Много бързо е дошъл — рекох, като внимавах да запазя неутралния тон.
— Вероятно е бил някъде наблизо из района — рече Воасин и отново сви рамене.
— Вероятно — съгласих се аз. — Нещо друго нямаше ли в колата?
— Не ви разбирам, сър?
— Дамска чанта, куфар, такива неща?
— Имаше чанта с бельо и дрехи за смяна, малка дамска чанта с портфейл, козметика — от този сорт.
— И нищо друго?
Нещо като че изхърка в гърлото на Воасин, преди да каже следващото едносрично:
— Не.
Благодарих му, той допуши цигарата, хвърли фаса на земята и внимателно го разтърка с тока на обувката. Тръгна към колата и точно преди да се качи, аз се обадих:
— Само още едно нещо да питам.
Приближих към него, той се извърна към мен, вече почти влязъл в колата, единият му крак още навън.
— Как я намерихте?
— Какво как съм намерил? Не ви разбирам?
— Питам как видяхте колата от пътя? Аз оттук не виждам моята, а тя е паркирана почти на същото място, където е бил автомобилът на Пелтие. Питам се как сте я забелязали, защото виждам, че дърветата й правят заслон.
Полицаят замълча за по-дълго този път. Усмивката вече я нямаше. Питах се какво ли мисли сега. Трудно бе да го разбереш този Воасин. Изобщо мъчен човек беше.
— По този път често залавяме нарушители. Превишават скоростта, знаете. Бях се скрил по-надолу да не ме гледат. Така я намерих.
— А, добре тогава — съгласих се аз. — Това обяснява нещата. Още веднъж благодаря, че ми отделихте време.
— Няма нищо — рече той, седна си и запали двигателя.
Направи завой и отпраши на север. Аз излязох на пътя и застанах така, че със сигурност да се виждам в огледалото му за задно гледане. И така, докато патрулката се смали и сетне съвсем изчезна.
По пътя между Елсуърт и Бар Харбър почти нямаше трафик. Вече се свечеряваше, постепенно притъмняваше. За туристическия сезон бе още рано, местните хора все още почиваха в навечерието на голямата навалица. Улиците мрачнееха празни, повечето ресторанти бяха затворени, край градския парк забелязах земекопни машини и купища изровена от зелените площи пръст. Книжарничката на Шерман на „Мейн Стрийт“ бе все още отворена, също и „Бен и Бил“ — магазинът, наречен „шоколаденият рай“. На витрината все така си висеше старият надпис — „Намаление на всички бонбони — 50 на сто!“. Защо не го опитат този номер на Деня на загиналите във войните[7]? — помислих си аз. Тогава хората ще се избият да купуват, а опашката сигурно ще се проточи чак до края на града.
На ъгъла на „Мейн“ и „Парк“ се намира мотел на име „Акадия Пайнс“. Обикновено, стандартно мотелче с около 40 стаички за туристите — от по-евтините, двуетажно, във формата на буквата Г и боядисано в жълто и бяло. Влязох в паркинга, там заварих само две други коли. На стената грееше и някак си стръвно бръмчеше голям неонов надпис „СВОБОДНИ СТАИ“. Спрях и излязох. Сега усетих, че болката в ребрата се е стаила и преминала в затъпен дискомфорт. Извадих ризата от панталона и на слабата светлина погледнах кожата — кокалчетата на Лутц се бяха отпечатали в нея.
7
Последният понеделник на май, ден на загиналите в Гражданската и други войни. — Бел.прев.