— Не се нуждая от ничия помощ.
Той насочи пръст към мен и бавно го завъртя, сякаш укорително; тогава за пръв път успях да разгледам ръцете му. И те бяха абсурдно слаби, странно наподобяващи щипките на насекомо. Средният пръст бе по-дълъг от десет сантиметра и както и другите му събратя — заострен на върха, и то не само нокътят, а и самата плът. Ноктите бяха съвсем стеснени, не повече от 6 мм в най-широкото си място, силно пожълтели, дори до черно на места. Около кокалчетата и по-нагоре по ръката растяха червеникави косми, тази растителност се сгъстяваше, за да се скрие постепенно нагоре — в ръкавите на сакото му — и напомняше на облечен в дрехи див звяр.
— Е, сър, хайде сега, не бързайте толкова — рече той и раздвижи пръсти, сякаш да наподоби паяк.
Това движение изглеждаше напълно независимо от думите или езика на другите части на тялото му. Заприлича ми на паразитиращо същество, някак си прикачено към гостоприемник, самостоятелно оглеждащо околния свят.
— Не бива да прибързвате — продължи той. — Винаги съм се възхищавал от човешката независимост, истината ви казвам. Похвално качество у един мъж, да, сър, наистина похвално! Няма грешка, помнете ми думата, но пък понякога води до прибързани, дори до безразсъдни постъпки, да, сър. И по-лошо даже — може да потъпче правата на околните, дори и неволно, при това… — поклати глава укорително, като че се диви на постъпките на такива люде, изкриви врат и пак ме зафиксира със странните си очи. — Ето например и вие… живеете си живота, както на вас ви се нрави, а с това причинявате болка и неудобства на други хора. Грешно е, сър, грешно. Нарича се грях, да, това е думата — грях.
Скръсти ръце на корема, усмихна се и зачака реакцията ми.
— Кой сте вие? — попитах аз и с удивление усетих нотка на нещо като страхопочитание в собствения си глас.
Сигурно защото колкото бе комичен, толкова бе и злокобен, също като някакъв си боядисан клоун във филмите на ужасите.
— Нека да ви се представя: името ми е Пъд, г-н Пъд, на вашите услуги, сър — рече той и ми протегна ръка.
Не помръднах от мястото си. Не исках и не можех да поема ръката му. Отблъскваше ме, гнусеше ме. Помня, преди време беше — приятел на дядо държеше голям черен паяк под стъклен похлупак. Един ден синът му ме предизвика да го докосна. Детска работа, нали знаете някой като ви каже „шубе те е, нали!“ и ти се опитваш да се докажеш — такива неща. Та го пипнах и той мигом се стрелна встрани, но не преди и да усетя болката от черното космато жило. Помня го този случай и съвсем не искам да повтарям изживяването.
Ръката му си остана да виси във въздушното пространство помежду нас двамата, а след секунда усмивката помръкна. Тогава г-н Пъд си я прибра в джоба, аз пък пъхнах пръсти под вестниците и освободих предпазителя на пистолета. Г-н Пъд май не забеляза това или се направи, че не го забелязва. Поне не даде определени външни признаци, но интуитивно усетих, че отношението към мен се променя. Като при паяк, който смята, че е притиснал малката буболечка в ъгълчето, а изведнъж се оказва, че насреща си има оса. Сакото му се опъна за миг, докато ръката му лазеше отдолу и забелязах добре позната подутина: пистолет в кобур.
— Мисля, че е по-разумно да се разкарате — рекох тихо.
— За съжаление, г-н Паркър, личните предпочитания не играят тук — отвърна ми той, усмивката съвсем изчезна, а на лицето му се изписа тъга. — Ако предпочитате истината, ето ви я: лично аз не бих желал изобщо да съм тук. Става дума за неприятно задължение, но пък се опасявам, че за него вината си носите само вие. Сам си го докарахте — с необмислени действия.
— Представа си нямам за какво брътвите — рекох малко по-високо.
— Не брътвя, а говоря за това, че досаждате и безпокоите г-н Картър Парагон, говоря за неуважението ви към организацията, която той има честта да представлява, говоря за настоятелните ви опити да свържете злощастната кончина на една млада жена със същата тази институция. Братството е религиозна фондация, г-н Паркър, с всички права, която нашата прекрасна Конституция предоставя на този вид организации. Предполагам знаете, че в САЩ съществува такова нещо като Конституция, нали, г-н Паркър? Чували сте и за Първата поправка[10], нали така?
През цялата си кратка реч тонът на Пъд не се промени — остана си равен, доброжелателен, поучително-снизходителен и резонен: все едно грижлив родител чете конско на немирно дете. А в съзнанието ми се оформи единствен образ: на гадно, зловещо членестоного.
10
Първата поправка — първа позиция в т. нар. Конституционен Кодекс на правата: свобода на вероизповеданието, на словото, на печата и прочие. — Бел.прев.