Нашият кух отвътре свят. Единствената му тежест е в историята.
В далечния север на Мейн редица фигури се тътрят по тесен път, силуетите им — откроени срещу ранното сутрешно слънце. Зад тях се движи булдозер, земеделска машина за бране на череши и два малки камиона. Конвоят е неголям, нейде напред се чува шумът на плискащи се вълни. Звучи смях, ехтят солени приказки, ругатни, облаци тютюнев дим се кълбят в сутрешната мъгла. Тези хора могат да се возят в камионите, но предпочитат да вървят пеша, харесва им да усещат твърдата земя под краката, приятно им е да вдишват чистия въздух, да се чувстват част от група другари по съдба, които скоро ще хамалуват непосилно, но ще бъдат солидарни в черния физически труд. За сметка на това са благодарни за слънцето, което ги гали с меките си лъчи, за ветреца, който ще охлажда запотените им мишци, за приятелството на онези, които са около тях.
Всъщност те са две групи работници. Първите ще разчистват терени на прокарване на комуникации. Наети са от Компанията за обществени услуги — Мейн, и Телефонно-телеграфната компания на Ню Ингланд. Ще секат дърветата и храстите около пътя. Тази работа трябваше да бъде свършена още през есента, когато земята бе суха и по-чиста, а не в края на април, когато замръзналият, компактно сбит сняг всячески пречи, а дърветата са вече напъпили. Обаче работниците отдавна са престанали да се чудят на приумиците на работодателя; доволни са и за това, че не вали дъжд и времето все пак е меко за сезона.
Другите ги е наел някой си Жан Болио, за да разчистват растителността по бреговете на езерото Сейнт Фройд — щял да си строи къща там. Просто съвпадение е, че двете групи са заедно на пътя в това слънчево утро, но вече са се опознали и весело разменят шеги и остроти, коментират времето и приятелски си поднасят огънче един на друг.
Още преди да се влезе в малкия градец на име Ийгъл Лейк, „Ред Ривър Роуд“ завива на запад — работниците поемат по него. Отляво бавно тече Фиш Ривър, отдясно се пада червената тухлена сграда на областната фирма „Водоустройство и канализация“. Там, където реката се влива в езерото, е и началото на ниска телена ограда, наблизо са и крайните градски къщи. Оттук надникнеш ли през клоните на дърветата, незабавно ще зърнеш блестящата водна повърхност.
Скоро към високите гласове на минаващите се присъединява и друг шум — от дървени колибки на съседния склон се появяват сиви животни с дебела козина и блестящи, интелигентни очи. Това са кучета вълча порода, носят истинска вълча кръв и са завързани с яки синджири за колибките. Те залайват минаващите по долния път мъже и жени и веригите звънтят, а зверовете вият от безпомощност, напъват яки рамене да се освободят и да подгонят чужденците, които възприемат като нарушители. В тази област на щата хората редовно отглеждат такива животни — мелези местна особеност, която учудва и дори дразни външните. Неколцина от работниците спират и се зазяпват в кучетата, един-двама се осмеляват да ги подразнят, тъй като смятат, че на пътя са в безопасност. По-печените обаче бързат да отминат — знаят, че винаги е по-добре с подобни псета човек да не се закача.
Малко по-късно работата започва, вдига се врява, машините боботят, хората подвикват, чува се постоянен звън на мотики и лопати, моторните триони са включени и първите отрязани клони падат. Силна миризма на дизелово гориво се смесва с мириса на пот и прясно изкопана земя. Цялата тази шумотевица заглушава естествения шумов ритъм на природата: крякането на горските жаби, зова на дроздовете и чирикането на зимните мушитрънчета; някъде далече над водата се обажда и самотен гмурец, но и неговият глас се губи в общата дандания.
Денят наближава края си, слънцето се отмества на запад, следва дъговидния си път над езерото. На земята на Жан Болно някакъв мъж сваля жълтата си шапка и бърше морно чело в ръкава, пали цигара и тръгва към булдозера. Качва се в кабината и бавно дава на заден ход, машината сърдито бучи, надвиква гърлените гласове на работещите. От недалечния склон отново долитат лай и протяжен вой; мъжът в булдозера загрижено поклаща глава, гледа колегата на машината за бране на череши и вдига рамене.
Тук земята е спала спокоен, непробуден сън много, много години; външна ръка не е посягала да наруши покоя й. Тревата е избуяла висока, гъста, дива, множеството храсти са вкопали здрави корени дълбоко в почвата. Булдозеристът няма никакви основания да подозира, че теренът под него на тукашния бряг може и да не е стабилен, но по едно време долита нехарактерно, нечувано досега бучене, то надвива сегашните звуци на резачките и другите инструменти. От булдозера също излиза странен и нетипичен рев, като от изпаднал в паника звяр, а в следващия миг големи количества земна маса се поместват. Воят на вълчаците се превръща в скимтене и то нараства по сила, повечето от тях се въртят в кръг и дърпат веригите си с все сила: непознатият шум видимо им влияе, може би плаши.