Това полупризнание, изглежда, успокои съвестта му донякъде и обичайната му грозна наглост се върна.
— А па ти вземи си намери друга работа. Щото този, дето питаш за него, мрази да се пита, чаткаш ли ме? Че те хване и тебе същата болест — черната. Който много знае, бързо умира. Ха-ха.
Същата вечер нямах никакво желание да си стоя у дома или да си готвя сам. Залостих прозорците, сложих веригата на задната врата, а на предната отгоре заклещих пречупена кибритена клечка. Ако някой се опита да влезе, да имам сигурно доказателство за това.
Отскочих до Портланд и паркирах на ъгъла на „Котън“ и „Форест“, недалеч от старото пристанище, сетне тръгнах пеша за „Сапоро“ на „Комършъл“, а шумът на вълните ме съпроводи чак до ресторанта. Похапнах терияки[12], пих зелен чай и се опитах да си подредя мислите. Причините за едно отиване до Бостън се умножаваха: Рейчъл, Али Уин, Ал Зи. Но пък все още не бях успял да говоря с Картър Парагон, безпокоях се какво ли е станало с Марси Бекър. Усетих по едно време, че се потя, но как да сваля сакото, като нося пистолет?
Платих и излязох. Отсреща пред киното имаше опашка от деца — искаха да гледат някакъв тридоларов филм, а човекът, който късаше билетите, ги гледаше скептично; печен в занаята, какво ли не беше виждал човекът. Имаше доста хора по улиците, на „Форест“ и „Юниън“ се тълпяха шумни компании. Поразходих се из шумотевицата, не ми се искаше да оставам сам, ама хич не ми се прибираше в празната къща в Скарбъро. Минах покрай кафенето „Калабаш Сигар“ сетне се отбих в „Грити Макдъф“, огледах постоянното присъствие и пак излязох.
Жената на „Мултън Стрийт“ бе с гръб към мен, в същата светла лятна рокля на розови цветчета, със същата прибрана в конска опашка руса коса. Всичко около мен сякаш замръзна — трафикът като че спря, стъпките на пешеходците заглъхнаха, хората застинаха в мимолетния миг на вечното време. Единственото, което чувах, бе собственото ми дишане, единственото движение, което виждах, бе на „Мултън“.
Момчето стоеше до жената, тя го държеше за дясната ръка. Беше със същата шарена риза и късите панталонки — както първия път, когато ги забелязах на „Ексчейндж“. Сега жената се наведе и му прошепна нещо, то кимна и извърна глава. Погледите ни се срещнаха, едното стъкло на очилата му проблесна в мрачевината. Сетне тя се изправи и внезапно си тръгна, повървя и зави вдясно по „Уорф Стрийт“. Когато се скри от очите ми, всичко се върна в нормалното си състояние: времето тръгна отново, хората се раздвижиха, шумотевицата започна пак. Хукнах след нея по улицата, задминах момчето, свих на ъгъла: тя тъкмо пресичаше „Дана Стрийт“, уличните лампи осветяваха паважа, под всеки стълб меко грееше басейнче жълта светлина, а тя крачеше сред тях безшумно.
— Сюзън!
Това бе моят глас, той отекна по улицата, за миг ми се стори, че тя се ослушва. Сетне прекрачи от светлината в мрака и се загуби. Просто изчезна.
Върнах се на „Мултън“. Момчето седеше на ъгъла и гледаше в паважа. Приближих, то надигна глава и лявото му око любопитно ме разгледа иззад роговата рамка. Дясното стъкло бе почернено с помощта на непохватно залепена и тъмна на цвят лепенка. Едва ли бе на повече от осем години, светлокестеняво, косата му — разделена на път, на челото — леко разбъркана, паднала напред. И ризата, и панталоните бяха замърсени, изкаляни, гърдите скрити зад висящата на шията му дъска — парче плоско дърво, горе-долу 20 на 12 см. Бе окачено на въже, а отпред бяха издялани, по-скоро издраскани, груби, примитивни букви, като че детински — може би с помощта на пирон. Издълбаните улеи бяха запълнени с пръст или кал на места и това, заедно с мрака, ми пречеше да прочета написаното.
Приклекнах пред него и поздравих:
— Здравей.
— Здравей — отвърна ми то.
Не изглеждаше уплашено, нито гладно или болно. Просто си беше… тук.
— Как се казваш?
— Джеймс.
— Да не си се загубил, а, Джеймс?
То само поклати глава.
— Тогава какво правиш тук?
— Чакам.
— Какво чакаш?
Не ми отговори. Имах усещането, че трябва да зная отговора и то очаква от мен именно това, затова е и изненадано.
— Коя беше онази дама с теб преди малко?
— Господарката на Лятото.
— А име няма ли си?
Детето ме изгледа продължително и помълча, а когато отговори, дъхът ми ме напусна, почувствах се лек и безтегловен. И много уплашен.
12
Терияки — японски специалитет — печени на грил парчета риба или месо, мариновани в соев сос. — Бел.прев.