Службата свърши, разговорите се надигнаха като вода, която изпълва вана — църквата беше контейнер с особен обем, естествената ѝ тишина бързо бе изместена от шума. На Иг винаги най-много му бе вървяла математиката и той рефлексивно се замисли за вместимост, обем, инварианти и преди всичко за абсолютни стойности. По-късно се оказа, че го бива по логическа етика, но това беше може би само продължение на онази част от него, която бе добра в точните уравнения и убеждаването на числата да слушкат.
Искаше да я заговори, ала не знаеше какво да каже и след малко вече бе загубил своя шанс. Когато излезе измежду скамейките на пътеката, тя го погледна, внезапно обхваната от срамежливост, ала усмихната, и тогава младият Цезар изникна до нея — извисяваше се над нея и ѝ разправяше нещо. Баща ѝ отново се намеси, подбутна я напред и някак си успя да се напъха между нея и юношата император. Таткото се усмихна на хлапето мило и дружелюбно, но когато заговори, той избутваше дъщеря си пред себе си, подкарваше я, увеличаваше дистанцията между нея и момчето със спокойно, разумно, благородно лице. Цезарят като че това не го засегна и той не се опита да я догони, а кимна търпеливо, дори отстъпи встрани, за да пропусне майката на момичето и някакви възрастни дами — лели? — да преминат покрай него.
С баща ѝ, който продължаваше да я подбутва, нямаше шанс да я заговори. Иг я гледаше как се отдалечава и му се искаше тя да се огледа назад и да му помаха, но тя не го направи — разбира се, че не. Дотогава пътеката вече беше задръстена от тръгващи си хора. Бащата на Иг сложи ръка на рамото му, за да му даде да разбере, че ще изчакат, докато се поразчисти. Иг гледаше как младият Цезар ги подминава. Той беше там със своя баща, мъж с гъсти руси мустаци, които се сливаха с бакенбардите му и му придаваха вид на лошия от уестърн с Клинт Истууд, някой, който да застане отляво на Лий Ван Клийф и да го застрелят в началната престрелка на последната битка.
Най-сетне движението по пътеката се сви до струйка и бащата на Иг свали ръката си от рамото му, за да му съобщи, че могат да тръгват. Иг излезе от реда и пропусна родителите си да минат, какъвто навик имаше, за да може да излезе с Тери. Погледна с копнеж към скамейката на момичето, сякаш по някакъв начин тя можеше да се появи отново там, и щом погледна, дясното му око се изпълни с проблясък на златна светлина, все едно всичко започваше отначало. Той трепна, замижа с окото и отиде при скамейката ѝ.
Тя беше оставила там златното си кръстче, то лежеше върху нагънатата златна верижка в квадратче от светлина. Може би го беше оставила и после го беше забравила, когато баща ѝ я припря, за да я отдалечи от русото момче. Иг я взе — очакваше да е студена. Но тя беше топла, възхитително топла — монетка, оставена цял ден на слънцето.
— Иги? — повика го майка му. — Идваш ли?
Иг стисна колието в юмрук, обърна се и тръгна бързо по пътеката. Беше важно да я настигне. Тя му беше оставила шанс да я впечатли, да бъде откривателят на загубени неща, да се прояви едновременно като наблюдателен и загрижен. Но когато стигна до вратата, нея вече я нямаше. Мярна я на задната седалка на едно комби, облицовано отвън с ламперия, с една от лелите си — родителите ѝ седяха отпред и колата потегляше от бордюра.
Е… Няма нищо. Следващата неделя нямаше да избяга, и когато Иг ѝ го върне, то вече нямаше да е повредено и той щеше да знае точно какво да каже, когато се представи.
Дванайсета глава
Три дни преди първата среща на Иг и Мерин един пенсиониран военнослужещ, който живееше от северната страна на Пуул Понд, Шон Филипс, се събуди в един часът през нощта от стоманен взрив, който щеше да му спука тъпанчетата. Отначало, замаян от съня, си помисли, че пак се намира на кораба „Айзенхауер“ и че някой току-що е изстрелял зенитна ракета. После чу писъка на гуми и смях. Стана от пода — беше паднал от леглото и си беше ударил хълбока — и дръпна пердето от прозореца тъкмо навреме, за да види нечий смотан „Роуд Рънър“ да офейква. Пощенската му кутия беше изкъртена от стойката и лежеше сред чакъла, разкривена и димяща. Беше пробита на толкова места, че все едно я бяха обстреляли с пушка.
По-късно следобед имаше и друг взрив, този път в контейнера за боклук зад магазина „Уулуъртс“. Бомбата гръмна с дрънчене и изригна буци горящ боклук на десетина метра нагоре във въздуха. Изсипа се огнена градушка от пламтящи вестници и опаковъчни материали, повредени бяха няколко паркирани коли.
В неделята, когато Иг се влюби, или поне страстно пожела непознатото момиче, седнало от другата страна на пътеката срещу него в „Светото сърце“, в Гидиън отново избухна поредният взрив. Черешова бомба3 с експлозивна сила, приблизително равна на една четвърт пръчка тринитротолуен, избухна в една тоалетна в Макдоналдс на Харпър стрийт. Отвя седалката, строши чинията, изкърти казанчето, наводни етажа и изпълни мъжката тоалетна с мазен черен дим. Сградата беше евакуирана, докато началникът на пожарната не реши, че е безопасно да се влезе отново. Репортаж за инцидента излезе на първа страница на „Гидиън Леджър“ в понеделник; завършваше с молба от началника на пожарната към отговорните за това да престанат, преди някой да е загубил пръст или око.