Йордан Йовков
Ройдю
Един анадолски лаз (същият, който беше продавал из село бакър) ходеше таз сутрин като замаян по мегдана пред Геновата кръчма. Ще седне до някой дувар, отпуснал глава, после ще стане и пак ще заходи. Някъде се спре, загледа се в земята, като че се мъчи да си спомни нещо или да разбере нещо, и отведнаж като извика: „Ах! Ах!“ — заклати се като пиян, загълчи нещо на своя език — нито песен, нито плач, и както стои до дувара, започва да удря главата си в камъните.
Два-три пъти вече дядо Минко ставаше, дохождаше до вратата на кръчмата и поглеждаше към него.
— Тоз човек не се преструва, ей! — каза той, — Какво ще се преструва, не виждаш ли какъв се бъхти… И колко пари изгубил, кайш Велико? Трийсет лири ли? Че то много пари. Те трябва да са били всичките му пари.
Дядо Минко се върна и седна на мястото си.
— Аз да съм един кмет — каза той, — ще уловя за ухото най-напред онзи, дето е бил с него. Той, тоя лаз, вчера бил пиян тука. С кого е пил? А, Гено? С кого беше?
Гено прелистяше тефтерите си зад тезгяха и не отговори. Не каза нищо и Стоян Касъра, макар че дядо Минко погледна и него. Касъра беше предпазлив човек, не обичаше да се меси ни в добро, ни в лошо, затуй и казваше, че недочува с едното си ухо — кога с лявото, кога с дясното, както се случи. До него седеше Велико, сиромах и добряк. Той се позасмя и каза:
— Кой ще е бил с него — Ройдю. Той пил с него. Водил го и у дома си. Сетне пак дошле тука.
— Тъй ли? С Ройдя, кайш, а? Ами че тогиз… Гледай… хъм… гледай…
Дядо Минко не посмя да се доизкаже и замълча. Велико, и той не каза нищо повече, а Касъра — той беше глух. Пък и кой можеше да каже открито туй, което си мислеше? Най-напред, Ройдю не беше човек, с когото можеш да се задяваш. Не беше и от последните в селото — заможен е, бивал е училищен настоятел, избрали го бяха веднаж и за помощник-кмет. И отде да знаеш той ли го е направил, или не? Никогаж не можеш каза от по-рано, че Ройдю ще направи тъй или онъй: ако чакаш добро, ще ти направи зло; зло ако си чакал, добро ще видиш. „Ройдюва работа! Туй само Ройдю може да го направи“ — тъй казваха за него. Такъв човек беше.
Ето какво си мислеше дядо Минко. Същото може би си мислеше и Велико, и Касъра, макар че беше глух. И тъй като и тримата мълчаха, в кръчмата стана толкоз тихо, че ясно се чу как водата в гюма възвира изтънко, звънливо, като че запя. Все там, около огнището, се обади и щурец. Тъкмо в ая минута влезе сам Ройдю.
Той имаше обичай да дохожда до кръчмата тъй, както беше се откъсал от работа. И сега беше бос, гологлав, прашен, посипан с плява — по вършитба беше. Силен човек: възнисък, набит, с много широки плещи, с голяма глава, плешива отпред. Имаше широко лице и зелени очи, с тежък, студен поглед.
— Какво се гърчи онзи там като змия? — каза той, като се спря до вратата и погледна навън. Говореше спокойно, дори се усмихваше, но не можеше да не се забележи, че нещо кипи у него. — Изгубил си бил парите. Тридесет и две лири изгубил. Кой му крив. Като пий и като не знай що прави, не парите му, ами и дрехите от гърба ще му вземат.
— Бе пиян човек! — каза дядо Минко.
— Гено! — обърна се Ройдю към кръчмаря. — Кой казвал, че съм бил вчера с него? Че колко постоях аз с него, не видя ли? И само аз ли бях?
— Аз не съм казвал, че само ти си бил с него — каза Гено, без да дигне очи от тефтерите си. — Аз нищо не съм казвал.
— Бе кой знай де си е изгубил парите — обади се пак дядо Минко. — Отзарна го гледах — върви из улиците и се надолу гледа, търси. Ами, ще ги намери. И да ги е намерил някой, дава ли ти ги човека?
Ройдю запали цигара, духна кибрита и хвърли бърз поглед към тримата, като че искаше да разбере какво мислят. Зелените му очи светеха като наточена коса.
— Че като съм бил с него, аз ли му взех парите? Кой казва туй? — натъртено каза той и пак изгледа и тримата. — Я да дойде да каже на мене! Аз за чужди пари не съм гладен.
Селяните мълчаха. Щурецът пак се обади около огнището. Ройдю отиде до тезгяха и развърза кесията си.
— Налей ми една ракия, Гено. Дай ми и една кутия цигари. Да вървя, че хармана не чака — каза той вече без яд, с благ глас и излезе.
— Ако бедят Ройдя за туй нещо — каза дядо Минко, — аз не вярвам. Може ли? Аз не вярвам.
Очите на Велика се смееха. Стоян Касъра стана и без да каже нещо — той не беше продумал досега, — с все такива изцъклени и натъжени очи, каквито има всеки човек, който недочува добре, излезе и си отиде. Дядо Минко и Велико заприказваха за друго.
Лазът се изгуби от мегдана пред кръчмата. До вечерта той не се видя из селото. На другия ден и Ройдю беше отишел в града, имал работа, както казаха. И докато в село още само си шушукаха, без да смеят да кажат нещо високо, чу се, че Ройдю го арестували в града. Надвечер същия ден един файтон се спря пред кръчмата на Гена. Слезе Ройдю, а след него — старшият Маръндаков. Повикаха кметския наместник Михаля и наедно тръгнаха към Ройдюви. Ройдю не беше като арестуван — старшият приказваше и се смееше с него, като с приятел. При все туй Маръндаков претаршува цялата къща на Ройдя, бърка из сандъци, гледа под черги, под възглавници. Търсиха и из двора, из хармана, навсякъде. Когато излизаха из дама и вече щяха да си ходят, една кокошка хвръкна и се разкудкудяка току над главата на старшия.