А над Стамбул сияеше слънце, чумата отстъпваше и по затрупаните със смет улици на столицата нямаше вече черни ковчези. Луиджи Грити предлолси на султана да попълни държавната хазна от собствените си средства, без да иска нищо в замяна, което беше оценено не само като почтителност от страна на сина на венецианския долс, но и като проява на голяма вяра в блестящото бъдеще на Високата Порта, понеже доверието на търговеца, който влага пари, е винаги по-скъпо от всичко. Сюлейман разпореди на Коджа Синан бързо да издигне до дома на Ибрахим на Хиподрума разкошен дворец, достоен за великия везир и султанската сестра.
На двадесет и четвърти януари султанът тържествено откри празнуването на байрама. След молитвата в „Света София“ Сюлейман минаваше по площада в златна карета, запрегната с бели коне, насочвайки се към двореца. Начело на кортежа напето яздеха конете си везирите, следваха ги еничарските аги, а зад тях по двойки вървеше султанската свита с огромни чалми и ослепително бели кафтани. Тълпата възторжено викаше:
— Да живее султанът!
Три дена Стамбул тънеше в хилядогласна врява, рев, вой и викове. Биеха тъпани, звъняха сазове113, писукаха зурни и топовни залпове ужасяваха земята и морето. Зеленикавият Босфор преливаше от черни, розови и кафяви краски от огньовете по хълмовете на Стамбул.
На площадите и широките улици бяха поставени огромни стълбове за люлки, обвити с лаврови, маслинови и портокалови клонки, отгоре бяха покрити с ярки платнища, под които бяха накачени пастърма, суджуци, нарове и препечени гевреци. Най-смелите от веселбарите, като се засилваха, излитаха чак до върха и извивайки се, се мъчеха без помощта на ръцете да отхапят от нара, от геврека или суджука.
Други се въртяха на огромни колела, ту нагоре, ту надолу, пищяха и викаха възторжено като еничари, покачили се на вражески каменни стени. Улиците бяха пълни с безделници, които се мотаеха напред-назад, едни търсеха развлечения, други пиеха и плюскаха, трети носеха шишета с гюлова вода, с която пръскаха минувачите, като искаха за това по аспра.
А после цели четиридесет дена в „Света София“ и джамията „Фатих“ извършваха според обичая утринна молитва, за да се изпълнят всички желания. Когато започнаха априлските дъждове, водата от третия дъжд събираха в казан, понеже притежавала целебна сила.
За Хурем тези няколко месеца бяха може би най-спокойните от цялото й пребиваване зад Вратата на блаженството. Валиде ханъм с Хатидже се готвеха за сватбата, а главният евнух беше край тях от сутрин до вечер. Ханъмите скучаеха в градините на харема и се учудваха, че султанът съвсем забрави за техните песни и танци и вече не развлича уморените си от държавни работи очи с техните млади тела. Хурем се грижеше за децата си и се вслушваше как в нея расте и рита третото дете (може би е син, може би!), викаше при себе си мъдреци и прекарваше по цели дни в тишината на султанските библиотеки…
През май 1524 година Сюлейман обяви, че жени сестра си Хатидже, прочута по всички земи с красотата, ума и благородството си, за великия везир Ибрахим паша.
На Атмейдан бяха опънати просторни копринени шатри и беше издигнат престол за султана. Седем дена там вървяха султански гости. Деветте хиляди еничари, спахиите, султанската челяд и столичните безделници ядяха, веселяха се, славеха султана и неговия род, желаеха щастие на младоженците, стреляха с мушкети, биеха тъпани. На осмия ден в шатрите, където бяха натрупани цели купчини ядене, съпроводени от еничарите, дойдоха везирите, пашите и бейовете. Пратениците на младоженеца — вторият везир Аяс паша и старшият еничарски ага посетиха султана и му разказаха как вървят сватбените тържества. Султанът щедро дари всички и според обичая похвали бъдещия зет.
На деветия ден булката трябваше да бъде изведена от Вратата на блаженството и предадена в дома на младоженеца. Преди това в царския харем се състоя тържественият ритуал на къносването, където присъствуваха всички красавици от харема начело с валиде ханъм. Само Хурем не можеше да съзерцава как боядисват с къна косите на Хатидже, как натриват с мазила тялото й, понеже още от самото начало на сватбените празненства султанката не се чувствуваше добре. Сякаш някаква невидима сила се гавреше с Хурем и й отнемаше дори възможността да се полюбува ако не на своето, поне на чуждото щастие. В този момент тя се мяташе в стаята си, дива болка разкъсваше малкото й тяло и никой не можеше да й помогне, не помагаха и никакви молитви. Султанът й изпращаше поздрави, но не идваше сам, понеже неговото присъствие на сватбата беше наложително, пък и освен това не беше свикнал да вижда своята Хурем болна и някак си не можеше да си представи да е край нея, когато тя е в такова състояние.