Султанът заповяда след шест дена да подновят тържествата на Атмейдан. Набързо беше направен един покрит кьошк, защитен с дървени решетки и постлан отвътре с килими. Сюлейман поведе своята султанка и заседна там с нея цял ден, като двамата наблюдаваха състезанията на пехливаните, стрелците, жонгльорите и акро-батите.
След това, придружен от велможите и нарушавайки вековните обичаи, взе със себе си султанката и навести зет си и сестра си в техния дворец, за да узнае щастливо ли живеят и за да им връчи нови щедри дарове. Отново се върна в кьошка на Атмейдан и сега гледаше как гощават неговите верни еничари и им дават пари, радваше се, че от днес в столицата, а следователно и в цялата държава, се възцаряват силата и законът и че неговият народ посреща с такова веселие султана и султанката.
А Хурем седеше до султана, часове наред гледаше бурната веселба на стамбулските безделници и мислеше за чуждото щастие.
На султана и през ум не му минаваше, че с тази разкошна, невиждана още в Стамбул сватба, той сродява и укрепва двете най-големи и най-враждебни сили в своята държава, които рано или късно ще трябва да се сблъскат и едната от тях неизбежно ще загине. Едната от тези сили той непредпазливо показа на народа и с това я направи стократно по-слаба, понеже след като беше толкова високо възнесена, народът веднага я възненавидя, а другата сила засега оставаше скрита и от това беше много по-силна.
Явната сила беше Ибрахим — отсега не само велик везир, но и царски зет. А скритата сила — Роксолана, чието време още не беше настанало, но някога можеше и трябваше да настане.
ИЗТРЕЗНЯВАНЕТО
Да живеещ сред зверове. Тук не криеха, напротив, перчеха се с това, че са зверове. Чуждоземните посланици, преди да попаднат в тронната зала, за да целунат края на Сюлеймановия кафтан, бяха превеждани през двора, където стояха огромните Сюлейманови слонове, а след това между клетките с лъвовете и леопардите през един тесен проход, та да им се струва, че всеки момент през прътите може да се промуши страшна лапа на див звяр с яки и остри като ятагани нокти.
Султанът вземаше дори и в поход своя зверилник и често пред входа на неговата осмоъгълна червена шатра, разпъната на дебели, отлети от злато стълбове, привързваха хищни пантери и гепарди, сякаш за да покажат: ето, вижте, падишахът повелява дори на дивите зверове.
Но имаше сила, от която се боеше и самият султан. Призвана да укрепва и поддържа империята, понякога тя я разтърсваше така неочаквано и страшно, както никоя друга. Тази сила бяха еничарите. Султанската войска, която няколко столетия вдъхваше страх на Европа, Азия и Африка, беше измислена от брата на султан Орхан — Алаедин, който доброволно се беше отказал от претенции за престола и беше станал велик везир на своя по-малък брат. Той беше въвел за християните в покорените земи кръвния данък — девшир-ме. Веднъж на пет години нарочни султански чиновници трябваше да вземат от всеки четиридесет двора по едно петгодишно момче, при което избираха най-годните и здравите. Отвеждаха децата завинаги. „С печални лица родителите, роднините, братята и сестрите им горчиво плачеха и ехтеше такъв вик, че не беше възможно да се предаде с човешки език; като обличаха траур и власеници, злочестите родители си посипваха главата с пепел и силно викаха. Живите завиждаха на мъртвите, когато откъсваха децата от родителите. Имаше много скръб, сълзи и страдания.“ Този стон щеше да се промъкне през дебелия слой на столетията. Пиеха кръв от народа — най-чиста и най-невинна. Лишаваха народа от бъдеще, мислейки в самоувереното си заслепение, че бъдещето е само тяхно. Алаедин казваше: „Когато децата бъдат принудително ислямизирани и взети като войни на държавна служба, с това ще се извоюва тяхното временно и вечно освобождение, понеже думите на Корана гласят, че у всяко новородено е заложен стремеж към исляма. А когато този стремеж се разпространи сред войската от християнски деца, тогава ще бъде лесно с тяхна помощ да се приобщават към исляма техните съотечественици и по този начин броят им ще расте.“
Взетите във вечно робство деца ги обучаваха повече от десет години в училището за аджеми116 в Сютлюдже на чуждия език, вярата и изкуството да убиват хора, като ги държаха по няколко хиляди в едно огромно мрачно здание, в ужасна теснотия и жестокост. След това най-ловките бяха изпращани в еничарски орди, а останалите отиваха като слуги в султанския двор и дворовете на велможите и продължаваха да учат, като си избираха една или друга специалност. Някои от тях за цял живот си оставаха слуги, а други, като например прочутият майстор Синан, проявяваха надареност, трети достигаха до най-високи длъжности в държавата, а при Сюлейман ставаха вече дори велики везири, като се отплащаха на света със същата жестокост, каквата беше проявил той към тях и тяхното детство. Младите еничари биваха обучавани и по-нататък — до двадесет и пет и до тридесет години, докато накрая не станеха войни, каквито светът не познаваше. Еничарите не бяха прости, вулгарни главорези, както си представяха непосветените. Учеността засилва подлостта и жестокостта — така смятаха наставниците на тази войска, затова неуморно продължаваха да учат еничарите чак до смъртта им, за да стигнат до най-голямо умение и съвършенство. И те оправдаваха надеждите. Стреляха с лък така, че улучваха летяща птица в окото; биеха се с ятаганите не само в ръкопашен бой, но и можеха с един замах да приковат човека до стената, като пеперуда с карфица; знаеха тайните да поставят барут под стените на обсадените крепости и като се промъкваха през проломите, безмилостно се хвърляха върху главите на защитниците едновременно с грохота от взрива; без да искат съвет от никого, знаеха кой враг как да сломят; без да очакват ничия помощ, при необходимост строяха кораби, отливаха топове, приготвяха барут, правеха мостове за преминаване през реки и тресавища; не познаваха милост, не забелязваха човешките сълзи, не се надяваха някой и тях да оплаче и мълчаливо погребваха убитите си. Имаха си свои имами, мъдреци, поети и дори светци, за какъвто беше смятан бедният дервиш Хаджъ Бекташ117.
116
Събираните съгласно кръвния данък деца от християнското население се наричали „аджемиоглани“ — „неопитни момчета“. — Б. а.
117
Хаджъ Бекташ Хоросани е основател на дервишкия орден „бекташи“ (около втората половина на XIII в.), който имал силно влияние сред еничарите. — Б. пр.