Еничарите пазеха царството, но в същото време бяха неговата най-голяма опасност — като буре с барут, което може да разруши непристъпната вражеска стена, но да вдигне във въздуха и своя нехаен и непредпазлив стопанин.
Започна се през едно мартенско утро на 1525 година, девет месеца след пищната сватба на Хатидже и Ибрахим. На закуската еничарите обърнаха бакърените си тасове с пилаф, който не бяха докоснали, и започнаха с всичка сила да ги удрят с лъжици.
— Казан калдърмак!118 — ревяха еничарите.
Осем хиляди души блъскаха с всички сили бакърените тасове и този страшен шум изпълни мрачните еничарски казарми, пространството около Атмейдан, султанския дворец Топкапъ и цял Стамбул. Дворцовите слуги се разбягаха. Капуджиите изоставяха вратите, които трябваше да пазят. В харема ханъмите изплашено затискаха главите си с възглавници, за да не чуват този ужасяващ грохот. Улиците мигом опустяха. Бакалите на пазара затваряха дюкяните. Занаятчиите заключваха занаятчийниците. И по целия Стамбул се разнесе заплашителен, тревожен шепот: „Казан калдърмак!“ Кучетата завиха като на умряло. А след това с див вой от казармите се изля жива зловеща вълна и заля цял Стамбул с разруха, грабежи, унищолсение, огън и смърт. В еничарския двор на Топкапъ всичко кипеше, еничарите се втурваха към Вратите на блаженството, които бяха пазени от бели евнуси, и крещяха: „И дотам ще стигнем! Ще измъкнем за косите проклетата вещица, омагьосала нашия султан!“ Вилнееха край двореца на Ибрахим, отправяха заплахи към омразния гръцки изрод, завладял нахално родния им баща — падишаха. След това се спуснаха по улиците на Стамбул, грабеха пазарите и еврейската махала и отново се втурваха към Вратите на блалсенството, изпращайки проклятия на гяурката, която ралсда на техния царствен повелител недоносчета.
Цяла седмица Стамбул беше във властта на разбунтувалите се еничари. Джелепите, които снабдяваха града с овци и крави, се бояха да се покалсат пред вратите на Стамбул. Огънят под огромните бакърени казани в султанските кухни угасна. Ханъмите се хранеха само със запасите от сладкиши, намерени по килерите на евнусите. Хурем не излизаше от стаята си. Не изтича ни при валиде ханъм, нито при главния евнух, не поиска ничия помощ, не молеше никого, не проявяваше нито страх, нито отчаяние. Жестоко гълчеше слугините и се нахвърляше върху тромавите евнуси, прегръщаше дечицата си, вземаше на ръце ту едното, ту другото, целуваше ги и мислено повтаряше: „Моите деца са султански деца. Дечицата ми, дечицата ми!“ Хатидже избяга през нощта от своя дворец и едва молса да стигне до летния султански сарай Караагач.
Сюлейман беше вече няколко месеца на лов в Едирне. Като чу за еничарския метелс, прекрати лова, но не се върна в Стамбул, а потегли за Силиври, качи се на султанската си ладия със златен дракон на носа и започна да се разхолсда по Дарданелите, съзерцавайки гористите брегове, кафяви, мрачни и пусти като гробища. Срещу султана заплуваха еничари с големи гемии и започнаха да викат, че той трябва да им плати за три години слулсба и да възвърне бащинската си благосклонност, за която отдавна беше забравил заради този подъл грък и окаяната вещица, погубваща скъпоценния му лсивот с магиите си.
Султанът не полеела да разговаря с метелшиците. Заповяда да чакат връщането на великия везир от Египет, където той беше отишъл за пари.
Тогава еничарите се завтекоха към везира Аяс паша, надявайки се той да се застъпи за тях пред султана. Но какво молсеше да направи този човек, който не беше способен да каже две думи и когото единствено го биваше да размахва сабя под стените на вражеската крепост? Еничарите разграбиха неговия дворец, опусто-шиха и изгориха двореца на Ибрахим, оплячкосаха двореца на Скен-дер челеби, отишъл с Ибрахим като султански дефтердар.
Вече не молсеше да ги усмири никаква сила. От тях трепереше цял свят — нека сега трепери Стамбул и самият султан! Султанът ги наричаше свои синове, братя и деца, а ги държеше като гладни кучета — нека сега дойде при тях с прости дрехи, без пищната си свита, да дойде пеша и да им се поклони до земята, а те ще седят край казаните с тлъсто овнешко и ще викат: „Дестур!“ — „Внимавай!“
Три години без заплата, без плячка, без внимание и почит.
Бяха винаги едно могъщо тяло, една неразделна душа при султана, а сега ги откъсваха, разделяха и разединяваха. Ибрахим, който беше изпратен с невиледана пищност от султана да въведе ред в Египет, подбра от еничарите само младичките и снажните, понеже те му бяха нулсни не като войни, а като украшение наред с хубавите палсове в бяла коприна и бели кръгли шапки.
118
Буквално: обръщай казаните! Обърнатите казани били признак за еничарско недоволство. След време този израз започнал да означава еничарски бунт. — Б. а.