Султанът мръдна пръста си, като направи във въздуха напречна черта, немите тутакси се хвърлиха върху Ферхад паша и го хванаха за ръцете, но той се отскубна и измъкна кинжала.
— Настрана, неми! Ще ви изтрепя всички тук! Не се приближавайте!
Те го обкръжиха като безмълвна непристъпна стена. Отдалечаваха от султанския трон и прогонваха побеснелия паша, който се спъваше в дебелия килим и оплиташе краката си в дългите поли на непрегъващия се от златна украса кафтан. Не се даде на немите и зад вратата! Премина през всичките дворцови коридори, като крещеше оскърбителни думи за султана и султанката, после, като се избави от преследвачите си, не напусна дворцовата градина, а се разположи на мраморната пейка, поставена още от Баязид Светкавицата, който обичаше да седи тук и да гледа големия шадраван, и продължи да проклина Сюлейман, Ибрахим и особено гяурката, омагьосала този нещастен повелител така, че той прогонваше най-добрите си военачалници.
Дали Сюлейман чу сам, или му донесоха, че пашата не мирясва, но чаушите на немите получиха заповед да затъкнат глътката на бесния босненец. Немите се нахвърлиха отново върху Ферхад паша и той отново извади ножа си и започна да го размахва, но дотърчаха нови чауши с дълги тежки сопи и напереният воин беше убит безславно и позорно като побесняло куче. На мъртвия вече Ферхад паша отрязаха главата със собствения му нож и по-късно се пръсна слух, че с този нож пашата искал да убие султана.
Тялото на Ферхад паша лежа три дена до бялата мраморна пейка край шадравана. Отрязаната глава сякаш говореше на всички, които идваха на прием при султана: „За никого няма пощада!“
След десет дни в Едирне пристигна печален кортеж от четири карети с охрана от евнуси. Валиде Хафса и вдовицата на убития — принцеса Селджук, и двете в черно, пожелаха веднага да говорят със султана, но Сюлейман отново беше на лов и се наложи да го чакат цяла седмица. Когато се върна, не искаше да приема принцеса Селджук, но не можеше да откаже на майка си, а валиде ханъм доведе със себе си и султанската сестра.
— Ти уби мъжа ми! — развика се още от вратата принцеса Селджук. — Теша сърцето си с надеждата скоро да нося такава премяна и за тебе!
Султанът не отговори нищо. Не се разправяше с жени. Заповяда да изведат сестра му и никога повече да не я пускат при него. Не попита за нея чак до смъртта си. Пред валиде ханъм се опита да се оправдае. Не беше желал смъртта на Ферхад паша. Беше заповядал само да го поставят под стража за непокорство и своеволие. Капуд-жиите го бяха убили в сбиване, станало по вина пак на самия Ферхад паша. Но все едно виновните вече са наказани. На майката на султана могат да покажат главите на убитите. Хафса мълчеше, хапеше тъмните си устни. Би предпочела да види други глави. Но не изказа на своя царствен син това спотаено желание. На сутринта отпътува за Стамбул, а пред нея полетя гончия с послание до Хасеки султанката — в него Сюлейман я канеше да го посети в самотното му студено жилище край Марица и да доведе със себе си децата, за които се бяха затъжили очите и сърцето му. Главният евнух получи заповед да уреди пътуването на султанката с подобаващата тържественост и с всички необходими удобства. Не беше казано трябва ли главният евнух лично да съпровожда Роксолана, или да остане в царския харем, който той не смееше да оставя без надзор нито денем, нито нощем, но в това време се завърна от султана валиде ханъм и като узна за прищявката на Сюлейман, сложи край на колебанията на главния страж на харема, като заяви, че главният евнух ще остане там, където е тя, майката на султана, докато е жива. След смъртта й могат да правят всичко, каквото си искат, а засега тя е пазителка на обичаите и ще изпълни своя дълг пред аллах докрай и твърдо, без да се поддава на никакви слабости и пагубни страсти, понеже пророкът ненапразно беше предупреждавал: „…онези, които следват своите страсти, искат да ви отклонят от истината“. На Хасеки й стига за път охраната от евнуси и опитният михмандар119, който току-що беше придружавал нея, майката на султана.
Роксолана излизаше извън столицата за първи път, откакто бе стъпила на стамбулска земя, слизайки от галерата на Си-нам ага. Отвъд вратите на сарая, отвъд назъбените стени и залените от студените зимни дъждове ровове, на простор, на воля! Да можеше, би паднала на колене в лепкавата студена глина и би се молила на всички богове на света. Устата й се опиваха от волните ветрове, сърцето й искаше да изскочи от гърдите от щастие и възторг и тя едва сега осъзна колко е млада — само на двадесет години! — и колко много щастие би могла да изпита в живота, ако имаше онова, което имаха повечето хора на света без всякакви усилия от тяхна страна — свобода и родна земя. Нямаше нито едното, нито другото, беше принудена да си извоюва свободата по трохи, а вместо с родна земя да се задоволява със злата и жестока чужбина, която беше станала вече родина на нейните деца. Двадесетгодишна, беше майка на три деца! Нейните деца са султански деца! И покрай тях тя беше султанка, повелителка на тази земя, в която беше докарана като робиня. Спасението, надеждата и опората беше само в децата. Настръхваше цяла само при мисълта за униженията, които беше преживяла на тази земя, притискаше до себе си децата и не ги пускаше да се отделят нито за минута. Спасявайте ме, спасете ме и ме възнесете!