Обядваха в Кънъклъ. Малко село, но в него имаше четири хана и джамия за правоверните, макар че тук живееха повече гърци. Отново срещнаха табуни с татарски коне, които прехвърляха през рекичките Ятъгиса и Бахулдериси. Вечерта пристигнаха в Чорлу — малко по-голям от Силиври град. Три джамии, гръцка и арменска църкви. Няколко хана и дори голямо медресе. Точно в равнината край Чорлу войската на Баязид беше разгромена от неговия син Селим и султанът беше принуден да отстъпи трона. Възмездието не закъсня. След осем години Селим на път от Едирне за Стамбул беше умрял в същия този Чорлу, където някога се беше сражавал със своя баща.
Да посрещнат султанката излязоха местният кадия и кехаята. Клатеха глави с тежки чалми, притискаха към гърди свитите като лодки длани. Все мълчешком. Без думи. Само хвърляха погледи като студени стрели. Проклета гяурка! Проклета! Проклета!
През следващите два дни подпухналият михмандар и неговите лениви евнуси не можеха да намерят помещения за престой нито в Карашаран, нито в Бургас. Не помагаха нито пари, нито заплахи, нито молби. Всички упорито твърдяха: чума. Никой не искаше да поеме риск. Такива височайши гости, а при тях мор. Трябваше да прекарат две нощи в плъстени шатри. Пътят беше ужасен. Потоци вода, лепкава кал, разрушени мостове, локви. И това беше път, по който трябваше да пътува самият султан!
След Бургас, близо до Мурад Тепеси, срещнаха керван камили, воден от едно невзрачно мрачно магаренце. Караха дървени български въглища в Стамбул за майсторите на топове, които използваха за барута въглища само от родопските гори.
Магарето ситнеше, навело голямата си глава, и предългият керван от камили послушно се влачеше подире му. Магаре — господар. Тук всички са господари.
Преди Кърклисе, което лежеше в предхълмието на Родопите, пътят се разделяше. Левият водеше към Едирне и София, а десният — към Молдавия, към Днестър и по-далече. Ох, да би могла да свърне по десния път, да тръгне през планини и реки и да стигне в Рогатин, в бащината къща, да смъкне от себе си всичко, което я потискаше като лош сън, да стане отново веселата, безгрижна Настася, да изтича до строгия викарий Скарбски и послушно да издекламира стиховете на Хораций за бързия бяг на времето, което Настася все не можеше да схване и току се смееше на поета, оплакващ някой си Постум с неговите бръчки и старост!
Ала по левия път насреща й вече идеше сам Сюлейман, съпровождан от хиляди блестящи конници, приближаваше се бавно към нея целият в злато и блясък на скъпоценни камъни, заслепяваше я, изгаряше я, унищожаваше всичките й дръзки мисли, намерения и желания. Отново ставаше робиня, макар и знатна, отново падаше долу, макар и безмерно издигната над този жесток свят.
Постлаха сред калта червено сукно, султанът слезе от черния си кон, стъпи на сукното, тръгна срещу бялата карета, вратичките се отвориха, насреща му, измъквайки се от пухкавите кожи, към него се протегнаха две бели ръце, и войската заучено завика: „Падишах хим чок!“120 Всичко потъваше в забрава, бащината й къща, пристанището на непокорния й дух гореше и мечтите й изчезваха в пламъци. Откъде ли беше този пожар?
А огънят се възземаше съвсем не оттам, откъдето би го очаквала Роксолана или пък сам султанът. Засега само тлееше, кървеше като болезнена рана, спотаен и скрит, притулен в най-непристъпните дебри на султанската столица, но от това беше още по-страшен.
Еничарите, като узнаха за смъртта на своя любимец Ферхад паша, заридаха от мъка и отчаяние. Кой сега ще ги поведе, с кого ще отидат и ще отидат ли изобщо някога за плячка, или ще трябва да се мотаят тук цял живот край казаните с постен пилаф?
Валиде ханъм се вглеждаше внимателно в това, което ставаше в еничарските орди. Не бързаше. Сега имаше достатъчно време. Оставаше в столицата сама. Нямаше нито съперници, нито врагове — само съучастници и в доброто, и в злото. Щом в казана е започнало да ври, нека чорбата се довари. Морето трябва да се развълнува, за да изтласка високите вълни на сушата. Тя седеше край еничарското море и стиснала тъмните си устни, търпеливо чакаше. Чакаше, докато Роксолана се придвижваше по разкаляните зимни пътища към своя повелител. Чакаше, докато те двамата се съединят и забравят в обятията си целия свят. Чакаше кога ще може да нанесе най-болезнен и последен удар.