— Великият мюфтия — аллах да продължи дните му — заяви, че ако преславният падишах смята раздялата с гяурката за грях, той ще разпредели този грях върху всички правоверни и на всеки ще се падне толкова малко, че аллах няма и да забележи.
— Нищо не може да се противи на волята на аллаха — изрече един от кадиите.
— Чувате ли? — възкликна валиде ханъм. — Казано е: „И ги убивайте, където ги намерите, и ги изпъждайте оттам, откъдето те са ви изгонили, защото изкушението е по-лошо от убийството!“
Тя стана и бързо излезе, без да чака някой да каже нещо. Изчезна като дим. След нея стана и главният евнух и мълчаливо махна с дългите си ръце: да се разотиват тайно, както се бяха и събрали. И да мислят върху думите на султанската майка. А когато ги обмислят както трябва…
Знакът беше даден, когато Хурем се върна с децата в столицата и отново потъна в почетното си заточение — робиня и повелителка едновременно. Още преживяваше неповторимите седмици, прекарани на воля в горите и планините на Румелия, още се мъчеше да се съвземе от вълнението, когато еничарите заудряха рано една сутрин по обърнатите медни тасове — и Стамбул потрепери, потрепери цялата империя.
Така неочаквано настъпи горчиво изтрезняване от сватбата, която султанът устрои за своя любимец и за сестра си Хатидже.
И отново съдбата се смили над малката Хурем. Тази сватба и още повече Ибрахим бяха като трън в очите на еничарите, и цялата си ярост те насочваха не към младата султанка, както й се искаше на валиде ханъм, а преди всичко срещу великия везир, когото смятаха виновник за всички злини: и за тяхното мизерно положение, и за смъртта на Ферхад паша, и за пренебрежението на султана.
И след като разграбиха, изпотрошиха и изгориха всичко, но вече не можеха да спрат и се питаха какво да правят по-нататък, сетиха се за гяурката-султанка и тогава решиха да посегнат на най-неприкосновеното — на непристъпния харем.
А Сюлейман продължаваше да плува на своята позлатена ладия, сякаш се надяваше, че метежът ще стихне от само себе си, както стихва вятърът, след като се навилнее до насита. Наблюдаваше отдалече, вглеждаше се — дали не искаше да застава срещу мътилката, която заливаше неговата столица, или се боеше?
По пладне към неговата ладия приближи куриерска лодка, от нея скочи един висок, млад еничарин — мустаците му едва набождаха — и започна да се промъква към султана. Викаше, че носи бърза вест от султанката Хасеки.
Сюлейман заповяда да пуснат еничарина. Капуджиите го доведоха, като го държаха здраво под мишници. Той понечи да падне на колене, но те продължаваха да го държат така, че увисна на ръцете им.
— Какво искаш? — строго попита султанът.
Еничаринът заклати глава, показвайки, че не може да говори пред всички.
— Приближи се — заповяда Сюлейман. Капуджиите доближиха еничарина до султана.
— Е? Говори.
Вестоносецът се наведе до ухото на султана и забързано зашепна.
— Падишахо мой, тази нощ еничарите ще се вмъкнат във Вратата на блаженството и ще убият нейно величество султанката Хасеки.
— Как се казваш?
— Коджа Хасан.121
— Че какъв коджа си? Още мустаци нямаш!
— Така ме нарече драгоманът122 на мойта орда.
— Остани при мен!
Султанът заповяда да карат към пристанището до градините на харема. Така забързан не беше го виждал още никой. Забравяйки за достойнството, едва не скочи от ладията и без да чака да му подадат коня, се завтече с най-близките телохранители към двореца. Там незабавно заповяда да му доведат еничарските аги, всички онези, които възглавяваха непокорните. На Хасан повтори още веднъж:
— Остани тук с немите.
Уверените в своята сила еничари със златен обръч, опората и страшилището на трона, като поклащаха важно перата си, влязоха в приемната с надежда, че падишахът ще се хвърли насреща им, ще започне да ги нарича синове и братя, да ги обсипва с обещания, да им се умилква и да се унижава. Той наистина се втурна насреща им и като хвана кинжала, закла на място тримата най-стари, които бяха отпред. И макар изненадата да надхвърляше всичко, което бяха виждали дори тези врели и кипели люде, задните не се стъписаха и двамина веднага се спуснаха към Сюлейман — единият с оголен ятаган, а другият с опънат лък, ала още по-бързо между тях и султана скочи Хасан, хвана двамата нападатели за ръцете и викна:
— Султане мой! Бягайте!
В това време немите застанаха като стена между султана и еничарите и Сюлейман, без да се бави, се скри в съседното помещение. Чак там си спомни за младия еничарин, който вече два пъти спасяваше честта и живота му и веднага изпрати да доведат Хасан при него. Не се надяваше да е още жив и се зарадва, когато видя еничарина невредим. Каза му: