— Иди и обяви на еничарите, че още днес ще им бъдат раздадени двеста хиляди дуката от държавната хазна. Обяви им също, че те назначавам ага на мястото на убитите. И нека незабавно издадат всички подстрекатели.
Като получиха парите, еничарите спокойно наблюдаваха как джелатите набиваха на колове техните другари. Никой не издаде нито валиде ханъм, нито главния евнух. Бяха свикнали да умират мълчаливо. Наистина, великият мюфтия дойде при султана и позовавайки се на корана, започна да говори дълго и объркано за необходимостта да се избиват всички нечестивци и за свещената война, която беше завещал пророкът, ала султанът слушаше без нужното почтение шейхюлисляма123 и полеела да узнае за кои неверници говори главата на мюсюлманите. За онези ли, които бяха държали в ръцете си най-силните крепости — Белград и Ро-дос — и които той изби и унищожи, изпълнявайки завета на своите прадеди? Или за жалките къзълбаши, които беше разгромил славният султан Селим и които сега се бояха да вдигнат глава, очаквайки реда си?
— Но нали презрените къзълбаши, които още при султан Селим бяха взети, за да служат на правоверните, и досега оскверняват нашата вяра и нашата земя! — възкликна мюфтията.
— Дайте фетва124, мой духовни наставнико, да ги избиват там, където ги намерят — веднага отстъпи султанът, като не желаеше да се кара с този могъщ човек след погрома, извършен от еничарите и като разбираше добре, че все едно няма да мине без жертви, трябваше само да се избират най-безболезнените. Той знаеше, че цял Стамбул кънти от викове срещу омразните чужденци, знаеше, че всички имаха пред вид най-вече неговите приближени: и султанката Хурем, и великия везир Ибрахим, и везирите Мустафа паша и Аяс паша — украинка, грък, босненец и арбанасец. Съзнателно ли, или случайно ги беше събрал Сюлейман около себе си, ала нямаше намерение да се откаже от тях нито пред разярената тълпа, нито пред този велик пазител на законите.
— С вашата благословия, учителю мой — почтително мълвеше султанът — още днес ще изпратя писмо до младия персийски шах Тахмасп, който е същият вероотстъпник, както и неговият баща Исмаил. Той очаква да го поздравя по случай възкачването му на престола, а аз ще му кажа всичко, което мислим за него и за неговите презрени къзълбаши.
Сюлейман заповяда да извикат писаря и като сърбаха с мюфтията бавно и с наслада шербет от скъпите чаши, започна да диктува послание до младия шах. Напомни за славните походи на непобедимата си войска, когато камъкът гореше и тревата беше забивана обратно в земята и двете най-големи твърдини в населената част на земята — Белград и Родос — се преклониха пред силата на османското оръжие, така че сградите на гяурските идоли бяха превърнати в мюсюлмански храмове. Сега идеше неговият ред.
„Та преди високите като планини вълни на моята войска да залеят земята ти — бавно произнасяше султанът, като се наслаждаваше заедно със сладкото питие на всяка дума, — да опусто-шат държавата ти и да изтръгнат от корен издънките на твоя род, свали от главата короната и надени подир прадедите си калпак, та като дервиш да се примириш със съдбата си и се спотаиш в сянката на покорството. Ако дойдеш пред моята Висока порта и в името на божията милост молиш за къшей хляб, ще ти дам. Нищо няма да загубиш освен земята си. Но ако упорствуваш с фараонското си високомерие и тръгнеш по грешен път, заедно със звъна на оръжието, свистенето на стрелите и гърмежа на топовете до слуха ми ще стигне и вестта за твоята гибел. Дори да се скриеш като мравка в земята или да полетиш високо в небето като птица — ще се погрижа навсякъде да те намеря и да очистя света от подлото ти присъствие.“
След време това писмо бе поместил в историята си хронистът на Сюлейман Джелялзаде, който беше още с Ибрахим в Египет, проследявайки всяка държавническа стъпка на великия везир.
Ненавистта е като плод, узрее ли, трябва да падне. Султанът протегна могъщата си ръка, защищавайки главите на най-близките си хора, но трябваше да жертвува други.
Фетвата на великия мюфтия беше четена по всички джамии. Според Корана и Суната125 се позволяваше убиването на къзълбаши-те, грабежа на имуществото им, опожаряването и разоряването на полетата, сградите и градините. Без позоваването на Корана фетвата нямаше законна сила, затова шейхюлислямът цитираше думи от тази книга, в която не се споменаваше нито веднъж за любов, но затова пък едва ли не всички сури бяха изпълнени с призиви за омраза и вражда: „О, истински вярващи! Воювайте с онези неверници, които са близко до вас: нека познават вашата жестокост. И ги убивайте, където ги срещнете.“