Убиваха нещастниците, когато спяха или пътуваха, по време на молитва или на трапезата, по пазарите и в полето, убиваха без страх и стари и млади, понеже убийството по заповед не се смяташе за злодеяние и заповедта за убийство също не беше злодеяние, виновни трябваше да бъдат само убитите — така искаше аллах.
При Хурем през нощта дотича младата одалиска Ша-мама-Пъпешчето, притискаше треперещото си тяло до нозете на младата султанка и уплашено хълцаше:
— Моя султанке, те ще ме убият! Те убиват всички мои едновер-ци и нямат милост, те ще дойдат и тук…
— Успокой се! Ще ми събудиш децата — извика почти сърдито Хурем на персийката. — Не бива да се боим от смъртта. Тя догонва онзи, който се бои. А тук няма да дойдат. Трябваше да дойдат, за да убият мене, но не дойдоха! Тогава защо ще дойдат заради тебе?
— Да убият вас? Възможно ли е такова нещо, моя султанке?
— Тук всичко е възможно.
Настани Шамама да спи в своята стая. Още една жива душа край спящите деца — и вече някак си ти е по-леко. За нея смъртта не съществуваше, понеже смъртта — това е тялото, а тялото вече отдавна беше принесено в жертва, то не съществуваше, не й принадлежеше. Когато къщата се руши, какво да прави стопанинът в нея?
А в това време великият везир Ибрахим, далеч от стамбулските опасности, се разпореждаше в Египет.
Покори неверните, пусна от тъмниците длъжниците (понеже ако лежаха в тъмница, никога нямаше да си върнат дълговете), откри приюти за бедните и възстанови джамията на Халиф Омар; под надзора на обиграния в изнудването Скендер челеби беше описана цялата земя до най-малкото парче заедно с населението и всички бяха обложени с данъци, а в крепостта бяха изградени две нови кули за пазене на държавните пари.
В началото на септември Ибрахим се върна в Стамбул с невероятен и невиждан блясък. Насреща му на четири дена път излязоха везирите Мустафа паша и Аяс паша и му предадоха дар от султана: оседлан арабски кон за двеста хиляди цехини126. Ибрахим също подари на султана скъпоценна шапка с диамант от петдесет и осем карата. Великият везир докара със себе си от Египет и Сирия един милион дуката, които му беше помогнал да събере Скендер челеби, останал както и преди най-близък съветник на Ибрахим, макар той след сватбата си със султанската сестра и да беше отстранил дъщеря му Кисайя, като я беше дал на дефтердарския помощник Хюсеин челеби.
В Стамбул се смееха.
— Султан Селим ядеше с дървена лъжица и ходеше с еничарско джубе, но докара от Египет три милиона, а гъркът дойде целият в злато, придружен от хиляда гавази със златни шапки, а в Йедикуле внесе само един милион.
Сюлейман виждаше: войската трябва да се изведе от Стамбул. Защото не поведеш ли войската към врага, тя насочва силата си срещу тебе.
Пет дена преди завръщането на великия везир от Египет султан-ката Хурем роди на султана трети син. Момчето беше мургаво и приличаше на своя велик баща, над пъпчето му бабите, които го повиваха, съзряха една мъничка бемка и радостно обявиха: „Ще стане велик човек!“ При Османовци, където трона наследяваше най-големият от мъжките наследници, като унищожаваше всички останали, такова пророчество беше почти светотатство, но какво можеха да направят мъдрите баби, след като виждаха божия пръст?
Момчето беше наречено Баязид — в чест на Сюлеймановия дядо.
ЖЕНАТА
И когато, двадесетгодишна, роди на Сюлейман три сина и дъщеря, когато победи всички съперници и се издигна над харема, когато превъзмогна пречките, зловещата сила и дори самата себе си — тогава у Роксолана се появи мисълта за величие.
Беше й се паднало да живее във века на титани. Микеланджело и Леонардо, Тициан и Дюрер, Лутер и Макиавели, Мюнцер и Мор, Рабле и Босх откриваха това столетие на гении, а трябваше да го завършат Монтен и Челини, Сервантес и Шекспир. Вазари пишеше: „Безкрайно много са даровете, били те естествени или свръхестествени, които виждаме да валят по волята на небесата към хората и често да струпват у една единствена личност така много красота, изящност и талант, та каквото и да стори такъв човек, всяко негово действие да е тъй божествено, че оставяйки зад себе си всички други хора, да се открои като щедро дадено му от бога, а не придобитото по човешка заслуга.“
Кой от смъртните имаше дързост да се сравнява с титаните? И можеше ли да се стреми към величие неизвестното момиче от Украйна, жестоко хвърлено в робство и лишено от свобода? Ако върху някого наистина се изсипваха небесни дарове, на нея й беше отредено може би само неверие и отчаяние. Ако благодарение на свръхестественото душевно напрежение беше съумяла в робството да си извоюва свобода, засега това беше само свобода в любовта. Би ли могло да има за жената нещо по-ценно от свободата в любовта? Но нали тя цялата се основава на зависимост, която те хвърля отново в робство, наистина доброволно и сладко, но все едно робство, а в робството не може да има величие.
126
Венецианска златна монета, която през XVI век се сече и в други европейски държави под название дукат. — Б. пр.