Пред вратите на кервансарая стоеше почетна стража от петима чауши и четирима еничари. Трябваше да пазят посолството от стамбулските безделници и да придружават посланика или неговите хора, когато искаха да се поразходят по улиците на столицата.
Еничарите край портата познаваха Хасан, знаеха и това, че беше преминал от простите пилафаджии към разглезената придворна прислуга, та не беше чудно, че препречиха пътя и на него, и на хората му — не толкова с намерение да не го пуснат в кервансарая, колкото от желание да поговорят и поразпитат как я кара с тлъстото султанско ядене и на меките пухени постели в двореца.
— Я как са си охранили мутрите от султанската манджа — каза един еничарин, мрачен здравеняк, с мустаци, дебели колкото ръка.
— Малко ли са ти еничарският пилаф и крадените овце, дето продаваш край Едирнекапъ? — пристъпяйки към него, изрева Хасан. — Я се дръпни! Отиваме при посланика по заповед на самия султан! Махнете се от пътя, въшливи пилафаджии, разбойници и стамбулски главорези!
— Ние в Стамбул не колим — избоботи старият еничарин, — колим извън Стамбул, ама ако вземем тук да колим, такава кръв ще шурне…
Той махна на другарите си и те се отстраниха мълчаливо, като гледаха накриво Хасановите люде, които макар и да носеха още еничарски дрехи, бяха вече чужди.
По двора сновяха няколко голобради полски младоци, издокарани със смешни италиански буфан гащи, ала двамата съветници на посланика, които посрещнаха Хасан на чардака на втория етаж и го изпроводиха до просторната, макар и съвсем гола трапезария, бяха с бели свилени жупани127, дълги, с тесни ръкави, закопчани чак до врата с наредените едно до друго кръгли сребърни копчета. Съветниците бяха важни, с щръкнали пищни мустаци, с дълги саби на хълбока, с чудновати шапки, украсени с пера. Посланикът, който излезе след малко да се срещне с Хасан, приличаше на съветниците си, само че жупанът му беше от златиста коприна. Мустаците на пан Ян стърчаха като четина на глиган и в зеленикаво-сивите му очи проблясваше нещо неистово. Хасан му се поклони и го уведоми, че идва от името на султана. Не каза „от султанката“, понеже кой знае защо му се чинеше, че никой не ще вземе това за сериозно — нали в тази земя жената никога не беше имала и не можеше да има някаква власт и следователно значение.
— Може би господинът ще ми каже колко още трябва да стоя сред тези скорпиони и бълхи, прошу пана! — с пресекващ глас закрещя посланикът. — Десет дена, откакто съм в Стамбул, а още нищо определено не ми е казано, само всеки ден тук идват ту едни, ту други, и всеки иска бакшиш!
— Аз не искам никакъв бакшиш — спокойно отбеляза Хасан.
— Е, ще ми съобщи ли панът най-сетне нещо утешително?
— Всичко зависи от разговора ни. Поръчано ми е да поставя на господин посланика няколко въпроса.
— И ще приеме ли тогава султанът пратеничеството на пре-светлия полски крал?
— Всичко ще зависи от отговорите, които господин посланикът ще ми даде днес тук.
— Тогава нека панът — как се нарича панът? Хасан? Тогава нека пан Хасан пита по-бързо!
— Исках да попитам за Рогатин.
— Рогатин ли?
— Да. Знае ли пан посланикът такъв град в кралството — Рогатин?
— А защо трябва да зная някакъв си загубен руски град, прошу пана?
Хасан чак езикът го засърбя да отбележи, че и Тенчин, откъдето е пан посланикът, не е кой знае колко прочут град, та май дори по-малко известен и от Рогатин. Ала се сдържа и спокойно каза:
— Аха, значи сте чули.
— Чул съм, чул съм, е и какво?
— Дали е цял, не е ли изгорен и разрушен?
— Че откъде да зная?
— Лошо — въздъхна Хасан, — по-лошо, отколкото предполагах.
Посланикът малко се обезпокои. Като се мъчеше да поукроти поне малко бяса в господарските си очи и да придаде на гласа си доброжелателност, той попита:
— А защо панът се интересува от този проклет Рогатин?
— Ами защото нашата султанка, пан посланик, славната Ха-секи, първата жена на всемогъщия Повелител на Века Сюлейман, е от вашия Рогатин.
— От Рогатин ли? — удари се по полите на дрехата пан Ян. — Не може да бъде!