— И като че ли е извънбрачна дъщеря на вашия крал.
— Това пък съвсем не може да бъде! — завика посланикът и замаха срещу Хасан с ръце, сякаш искаше да го прогони от себе си.
— Че защо? Да не би вашият крал никога да не е бил мъж и да не е имал любовни приключения по време на лов или на война?
— О, нашият крал — засука пищния си мустак пан Ян, — нашият крал е разбил толкова сърца!…
— Могъл е да разбие някое сърце и в Рогатин.
— А, могъл е, могъл е…
— Но нас това не ни интересува. Никой не забранява на кралете да имат извънбрачни деца и никой не може да попречи на тези извънбрачни деца да имат своя съдба, понякога дори щастлива. Нас ни интересува самият Рогатин. Най-подробни сведения.
— Че откъде да взема? — безпомощно задърдори посланикът.
— По-нататък — твърдо продължаваше Хасан — трябва да издирите хората с фамилия Лисовски. Дали е останал някой от тях. Ако са изчезнали, то къде и кога. Има ли някакви следи? По-нататък…
Той започна да изрежда фамилиите, като махна на съветниците на посланика да записват.
— Но откъде, откъде мога да знам всичко това? — викаше почти отчаяно пан Ян.
— Ако не знаете, изпратете свои хора обратно в кралството да ни донесат тези сведения.
— Пътят само в едната посока ще отнеме около два месеца. И два месеца обратно. И още месец за всякакви непредвидени обстоятелства. Аз ще трябва да чакам тук половин година! Боже господи!
— Тук са чакали и по три години — успокои го Хасан. — И не при такива удобства, като вас. Случвало се е и в подземията на Йедикуле… Затова по-добре помислете кого ще изпратите и какво ви трябва за път, а утре ще дойда тук отново, за да уредим всичко, каквото трябва.
Посланикът гледаше този странен човек, който говореше на такъв хубав славянски език, но това, което казваше, беше невероятно! Да изпрати свои хора само за да видят този загубен Рогатин и да потърсят там някакви си Лисовски, Теребушки и Скар-бски? А той да седи в този ужасен кервансарай, да го ядат бълхите и да чака, докато неговите хора повторят още два пъти този страшен път, който той току-що беше изминал? Планините, урвите, речните разливи, клокочещите води, строшените колела, счупените конски крака, умрелите волове, каруцарите с разбойнически физиономии, сънливите водачи-обирници и техните слуги, граничните еничари-чорбаджии, които ограбват влизащите в империята и излизащите от нея, без да обръщат внимание нито на султанските фермани, нито на охраините грамоти128 и кралски писма: планинската стража с тъпаните, която вместо да пази пътниците от грабителите, всъщност ограбва всички, които имаха нещастието да минават покрай нея.
— Панът се шегува! — възкликна посланикът, който още не можеше да повярва, но Хасан вече беше казал всичко и нямаше намерение да продължава приказките, поклони се пред посланика и мустакатите му придружители и като метеше каменния под със снопа пера върху шапката си, заотстъпва назад към вратата. Посланикът шепнеше нещо след него, навярно проклинаше този еничарин, а може би и самия султан с неговата султанка, на която беше хрумнало да се роди именно в Рогатин, а не някъде другаде. Хасан беше свикнал с проклятията, но сега не мислеше за това. Изведнъж се сети, че откакто го бяха хвърлили като малък вързан с кожени ремъци напреко на татарското седло и го бяха отвлекли от родната земя, за първи път след онзи черен ден му падаше случай отново да се върне в родината, да види степта, рекичката и тополите. И наистина: защо да не отиде с хората на посланика до този Рогатин? Нали все трябва някой от султанските хора да ги съпровожда.
С това намерение, без да се безпокои особено, че посланикът се беше отнесъл с пренебрежение към Рогатин, Хасан се яви пред Роксолана и побърза да й изложи желанието си.
— Не, ще останеш тука — твърдо изрече Роксолана. — Разбира се, най-добре би било ти сам да отидеш там и да узнаеш всичко. Но сега не мога да те пусна. След време ще пътуваш. Възможно е и надалеко. Надявам се да стане. Но сега още не е време. Нужен си ми тука. А за поляците ще се погрижа. Проследи при тях всичко да е наред. И си смени дрехите. Не мога повече да гледам тези еничарски дрипи. Върви.
Той потрябва на султанката много по-скоро, отколкото предполагаше. От Египет най-сетне се завърна целият в сияние и разкош великият везир Ибрахим. Докара злато за държавната хазна, богати дарове за султана, хиляди роби и робини и специални подаръци за султанката Хасеки. Към огромния смарагд, който красеше подарената на Роксолана от султана след Родос рокля, Ибрахим сега прибавяше смарагдови обици, пръстен и гривна. Искаше да ги връчи на султанката лично, не можеше да повери никому тези скъпоценности, но Роксолана се досети — иска да води с нея разговор без свидетели. Държеше го в ръцете си и всеки миг можеше да го предаде на султана, като му разкаже как я беше купувал, как я беше завел в своята спалня, как, преди да я предадат в султанския харем, беше смъкнал дрехите й, за да види онова, което вече не му принадлежеше. Докато беше далеч от Стамбул, може би се беше успокоил, а сега трябваше отново да трепери и да ходи сякаш по острието на бръснача, очаквайки най-страшното от тази непонятна жена, особено пък след като узна от верните си хора всичко, което беше станало през последно време в столицата. Тя не пожела да види Ибрахим. Главният евнух само се поклони почтително на нейния отказ и не каза нищо, понеже не смееше, но султанът, комуто навярно великият везир се беше оплакал сам, когато видя Роксолана, изказа учудването си от отношението й към неговия любимец.
128
Документ, удостоверяващ, че дадено лице или имуществото му се намират под специалната закрила на държавната власт. — Б. пр.