Денят ми в нощ се превърна, о месецо тъжен…“
Не знаеше ли Роксолана, че пише на султана, който след Белград и Родос беше намислил да потопи в кръв земята на угрите? Имаше ли поне зрънце искреност в тези странни писма, или само измама и традиционни условности. А може би и в това неискрено словоизлияние тя искаше да надмине всички?
Сюлейман беше отново на поход. Този път срещу Унгария. Тръгна от Стамбул в понеделник на 23 април 1526 година по Хъзър133, когато полята се раззеленяват, конете ги извеждат на паша, а султанският двор се премества за лятото в Караагач. Преди това по цялата империя бяха разпратени гончии, за да предадат султанския указ на спахиите, които притежаваха царски тимари, да тръгват на поход срещу неверниците, като вземат според обичая със себе си необходимите бойни припаси, прислуга, храна и облекло за половин година от Хъзър до Касъм134; всеки да върви по свой път, за да могат в началото на юли всички да се съберат край Белград. В Стамбул и по всички градове и села на безкрайната османска империя се извършваха приготовления. Смазваха поводите с восък и лой, опъваха тъпаните, точеха сабите, изковаваха наконеч-ници за копия, пареха и слепваха дърво за лъкове, лееха топове, дялаха греди за галери, отбираха овни, тъпчеха в дисаги пушено месо, а в кожени мехове сушени плодове, шиеха знамена.
В деня Хъзър правоверните захвърлят работата и празнуват. Казваха, че ако бременна жена работи през този ден, щяла да роди изрод. Затова Роксолана, която отново чакаше дете, не излезе през този ден извън стените на харема да изпраща султана. Прощаването бе станало през нощта, в султанската спалня, на безкрайните зелени покрови, върху зелените поляни, където се раждаше и избуява-ше като млада трева нейната любов.
През април валят дъждове, които се смятат свещени. От дъждовната вода дават на болните да пият. Девойките си мият косите, та да растат буйни. Когато дъждовете валят четиридесет дни, сред народа цари радост. Колят овни, раздават месо на бедните, молят се в джамиите. В деня Хъзър под дъжда садят около къщите бръшлян, та всички болести да избягат от стопаните, когато бръшлянът се обвие. Садеше ли и Роксолана бръшлян?
Сюлейман тръгваше от Стамбул с пищност и блясък, които не можеха да бъдат помрачени дори от проливния дъжд. Везирите Мустафа и Аяс, със златоткани дрехи, съпровождаха султана. Великият везир Ибрахим, целият в скъпоценни камъни и злато, вървеше отделно — все едно още един султан. Дворцовата свита, воеводите, улемите, а след тях еничарите и конната войска, вървяха, развяли зелени знамена под тътена на тъпаните и писъка на войсковите зурни, които неуморно извиваха древния марш на султан Санджар. Носеха се диви викове, които можеха да оглушат дори и мъртвия. Където стъпи турски крак, трева не расте. След войската вървяха камилите с хазната и светите книги, после слоновете с позлатени наушници, конете и мулетата с денкове. Само за първата нощувка бяха разпънати хиляда и петстотин шатри. Вървяха послушно, радостно и с желание, понеже така беше решил техният султан. Той не ги водеше да щурмуват крепости, но в поход вървеше заедно с тях. Беше сякаш винаги преуморен, главата му бе сведена под огромната тежка чалма върху дългата като на птица шия, очите му, вглъбени в нещо отвъдно, като че ли не забелязваха нищо наоколо, а всъщност бяха много зорки — нищо не убягваше от зловещо втренчените очи на загадъчния владетел. Странен султан. Завземаше само онова, което не бяха могли да превземат неговите предшественици: Белград, Родос, а сега Унгария. Водеше войни само с неверниците, макар че може би сам носеше в себе си тяхната кръв и беше взел от тях най-любимата си жена. Наистина странен султан. Но могат ли да се обяснят постъпките на човек, над когото не стои нищо друго, освен вечността и смъртта?
Когато през зимата Сюлейман ловуваше в околностите на Едирне, той заплашваше не само безмълвните зверове, а и чуждата човешка сила — император Карл, римския папа, целия свят и цялата земя, която все едно не се стряска от никакви заплахи, макар и да я нападаш в отчаяние и безсилие с цялата си ислямска войска.
Просторна, безкрайна, прекрасна, силна, плодородна и всемогъща земя, а ти пред нея си слаб, безсилен и преходен и единственото, което можеш, е да се съединиш с нея, да се върнеш в лоното й. Но когато разполагаш с невиждана сила, когато владееш половината свят, неволно възниква изкушението да влезеш в двубой със земята, да я превземеш цялата, да я завладееш и покориш. Не хората по нея, понеже те падат безсилни под ударите на меча като покосена от коса трева, а самата земя! Безмълвната, неподвижната, могъщата! Двубой насаме, помощници в него не може да има, всичко служи само като помощно средство и всичко, което пречи на това безумно намерение, се премахва безжалостно и просто, както се помитат от масата трохите хляб.