Над сто хиляди войска, триста топове, стотици галери по Дунава, безкрайни обози, стада овни за колене, камили, коне, мулета и магарета — всичко това отново се движеше като тъмни облаци, в потоците на непрестанен дъжд към зелените дунавски равнини, за да убие по тях всичко живо, да го стъпче, разруши и унищожи. Изсичаха цели гори за огньове, изпиваха цели реки вода, изяждаха купища хляб и месо, оставяха след себе си цели планини нечистотии; орди от плъхове и тълпи от лешояди придружаваха войските по всичките пътища, мор ги преследваше неотстъпно като зла участ. Завоевателите страдаха от набезите на смели ускоци135 — българи, сърби и власи, които не се плашеха от нищо. Земята бе тяхна, небето и планините бяха техни! Промъкваха се до врага, хващаха пленници, убиваха онези, които оказваха съпротива, ограбваха обозите. Не помагаше нищо — нито еничарите, изпратени напред да пазят от нападения, нито ужасните наказания. В Родопите бяха заловени петима български ускоци, двама бяха обесени, а трима набити на кол; край Крушевац бяха обесени заловени сърби, други четирима бяха набучени на кол и още шестима под хълма Авала досами Белград. Дъждът се ля неспирно четиридесет дни и четиридесет нощи. Камилите гинеха от влага. Воловете затъваха в калта заедно с топовете. Почти всички мостове на реките бяха отнесени. Когато в Белград султанът направи преглед на войската, оказа се, че повечето от спахиите бяха дошли без необходимите неща и провизии. Търговците, които вървяха след войската и нарушавайки установените от султана цени на продоволствието, смъкваха от войниците по-високи цени, бяха наказвани безмилостно със смърт. Султанът, както винаги по време на поход, постепенно се изпълваше с хладна ярост, която растеше и се надигаше като водите на Дунав и Сава, той я очакваше с нетърпение, с упоение усещаше как се натрупва в него и изпълва цялото му същество. Яростта беше подсъзнателно оправдание пред самия него. Завладяваше го винаги, когато започваше нова война. Така беше край Белград и Родос, така трябваше да стане и сега. Приближените му смятаха, че султанът се ядосва на лошите изпълнители на неговите заповеди, на военните неуспехи и поражения, а всъщност беше друго, но това не можеше да знае никой, пък и сам Сюлейман никога не би признал дори пред себе си истинската причина за немилосърдното си настроение.
Оправдание. Дори обикновеният, от най-нисък произход човек трябва да оправдава всяка своя постъпка пред хората и пред бога, а какво да се каже за онези, които имат власт и които се разпореждат със съдбините на държавите и дори на целия свят! За всеки свой поход Сюлейман всъщност имаше няколко оправдания. Пред себе си, пред войската си и най-сетне пред целия свят.
Най-леко беше с войската. Именно със собствената войска, а не с народа, понеже за него никога не мислеше и не говореше, и всъщност нямаше народ, а само поданици, сред които бяха войниците и защитниците на вярата и шериата — имамите и уле-мите. Към тях именно се обръщаше султанът пред всеки нов поход, прибягвайки към най-простите оправдания: отива да защитава вярата, изпълнявайки заветите на прадедите си.
За широкия свят имаше друго оправдание, макар и всеки път едно и също: да се накажат непослушните. Белград трябваше да бъде наказан за това, че беше проявил непослушание към победителите от Косовската битка, беше нарушил верността към османския меч и беше преминал под егидата на унгарския крал. Родоските рицари трябваше да понесат наказание за пиратството по море. Най-сетне Унгария беше виновна пред Високата порта за подготовката на кръстоносен поход срещу ислямския свят. Този поход беше замислен още от папа Лъв X, когато султан беше Селим Страшни. Папата беше разпратил легати136 по цяла Европа, във всички държави по площадите и в църквите поставяха заключени с девет ключа метални кутии за събиране на пожертвования за свещената война, шиеха хоругви, от едната страна на които изобразяваха папата и краля, а от другата — турците и други зли езичници. В Рим служеха молебени за успехите на кръстоносния поход, папата сам раздаваше милостиня и ходеше бос и гологлав до църквата „Свети апостоли“. На Лате-ранския събор беше прочетено писмо от император Максимилиан, който изказваше желание да възстанови империята на Константин и да освободи Гърция от варварите турци. „Ние на драго сърце бихме използвали своята власт и не бихме пожалили дори собствената си личност за това начинание, ако другите християнски глави ни се притекат на помощ.“ Но обявявайки се на думи против турците, в действителност Максимилиан водеше непрекъснати войни срещу християнските владетели. Затова никой не можеше да даде за провъзгласения от папата кръстоносен поход нито един воин, понеже на всеки монарх войните му бяха нужни за защита и разширяване на собствените владения. Разединената Европа не можа да я обедини дори заплахата от страна на обагрения в кръвта на собствения баща и цялото свое семейство жесток султан Селим, който веднага след като стъпи на престола, обеща на своите еничари да завоюва целия свят. Кралете и князете като че ли се вслушваха не в отчаяните призиви на римския първо-свещеник, а в издевателския постулат на еретика Лутер, гласящ, че да се воюва срещу турците означавало да се противопоставят на бога, който ги използвал като наказващ бич за греховете. Само унгарският крал Лаело II, над чиито владения надвисваше страшната турска сила, незабавно свика кръстоносно опълчение от селяни и малоимотни дворяни на Ракошкото поле край Пеща, но нямаше нито оръжие, нито войводи.