Султанът постепенно се успокояваше. Чу словата на своята Хасеки. Започнаха победи. Ибрахим пръв забеляза изчезването на Сюлеймановата ярост и като издебна момент, оплака се на покровителя от султанката, която беше пренебрегнала неговите подаръци и искрената му преданост така, че той още не може да се съвземе от нанесения му удар.
— Ще помисля по това — обеща му Сюлейман и още в първото си писмо, което написа в отговор на посланието на Роксолана, й отправи укор за отношението й към великия везир. А за да придаде на думите си още по-голяма тежест, като изпращаше подаръци на султанката, спомни си и за своята одалиска Гюлфем: предаде за нея шише с италиански парфюм и 60 златни флорина137.
Отново заповяда да му поставят зелен навес от дъжда, седеше по цели дни на брега на Дунава и наблюдаваше как се прехвърлят в Сремската равнина безбройните му войски. Чувствуваше се всемогъщ творец, създал тази сила, която би могла сама себе си да погълне, ако нямаше възможност да унищожава всичко наоколо. В очакване на плячка за себе си и слава за своя султан ислямската войска се придвижваше като мръсна и страшна вълна в между-речието на Дунав и Драва, по зелените лъки и поляни на Сремската равнина. Отдавна ли турските коне тъпкаха тази равнина, отдавна ли я гориха и опустошаваха, а ето че тя лежи пред завоевателя сякаш дори недокосвана от меча му, неизпотъпкана от копитата на конете му. Отново живее и ражда зеленчуци, жито и плодове.
На Дивана беше решено да вървят покрай Дунав, направо към Буда — столицата на Унгария. За да преминат Драва, Сюлейман заповяда да построят мост. Нищо не обичаше така, както мостовете през реките. Отново седеше край водата и наблюдаваше как дивата стихия се покорява на стихията на неговата войска, на неговата собствена сила, която не можеше нито да се ограничи, нито да се спре. Тридесет хиляди души градяха моста през набъбналата от страшния дъжд Драва. За пет дена мостът беше готов. От 21 до 23 август всичките войски се прехвърлиха на другия бряг и Сюлейман заповяда да унищожат моста. Не можеше да има връщане без победа. А дъждът се лееше, като да бе настанал краят на света. В потоците вода чезнеха топове, цели отряди войска бродеха из разкаляните дунавски плитчини, хората затъваха в мочурищата и гниеха живи, камилите, воловете и конете издъхваха с хиляди, мнозина бягаха, но султанската сила беше толкова голяма, че загубата комай и не се забелязваше, изостаналите не ги чакаха дълго, на уморените не даваха почивка, отчаяните ободряваха с обещание за победа, страхливците и бунтовниците наказваха жестоко и бързо. След всеки сблъсък с отделни унгарски отряди внимателно се вглеждаха във войните и който имаше рани отпред, получаваше почит и щедри султански награди, а у когото се оказваха отзад — тия ги набиваха на кол.
Младият унгарски крал Лайош се мяташе в безсилие и отчаяние. Роден седеммесечен, той сякаш и на света беше дошъл преждевременно, като че беше бързал да изпита колкото може повече нещастия за най-кратко време. Десетгодишен беше коронясай с царство без власт, която си бяха присвоили отчасти могъщите магнати, отчасти епископите и свещениците. И като че ли на смях беше наречен Лайош, макар че не можеше да бъде и сянка от подобие на славния унгарски крал Лайош, при когото преди двеста години Унгарското кралство се беше ширнало от Балканите до Балтика и от Черно море до Неапол.