Султанът остави войската, остави всичко на света и полетя веднага към столицата. Както някога след Белград, без да мисли за триумф и величие, бързаше по-скоро към Стамбул. Само че тогава го гонеше необяснима тъга, а сега — страст и тревога за живота на най-скъпото същество на земята.
ХАРЕМЪТ
Въздухът беше задушен и тежък. Прекадяването и пръскането на балсамите не помагаше. От тях ставаше още по-тежко. Мирис на тлен и смърт. Малкият Баязид се втренчи от сребърната си люлчица с черните си очета в султана, а после изплашено ревна. Мургавата бавачка се завтече към детето, но Хурем едва-едва й махна с ръка да не закача Баязид. Нека поплаче. Лежеше на зелената като трева постеля цялата в жълта коприна: дълга риза, широки шалвари, самата тя цялата жълта като намазана с шафран138. Сюлейман дори се уплаши.
— Хурем, какво ти е? Болна ли си?
— Защо сте дошли? — попита тя с хладен глас. — Не съм ви викала.
— Хасеки!
— Не съм ви никаква Хасеки.
— Хурем!
— И Хурем не съм.
Сега се разгневи и той. След него внесоха много подаръци и като наредиха сандъците, евнусите веднага се махнаха, а тази странно жълта жена като че ли иска да се махне и той, падишахът и по-велителят на всичко съществуващо.
— А коя си тогава? — попита той със заплаха в гласа.
— Настася. Ако умра, ще стана отново Настася, както бях у родната ми майка.
— Аз не мога да изговарям такива имена.
— Ах, вие не можете! — Тя поривисто се привдигна на лакът, стрелна го с поглед, изгледа го от главата до краката. — Не можете ли? Ами това е гръцко име. А със своя грък можете ли? Можете ли?
— Остави го него — каза султанът, като се мъчеше да успокои болната.
— Да го оставя ли? А горчивите ви думи заради него? А вашата немилост към мене? И това ли да оставя? Всичко умря в мене от тези укори. И малкият Абдуллах умря. Изпита обиди и мъка още в утробата ми. И умря. — Тя заплака и през сълзите и хълцането изричаше отделни думи:
— Вие… Вие… със своя грък… вие с него сте…
Той приседна до ложето на Хурем и се помъчи да хване ръката й. Ръката беше лека, цялата в огън. Искаше да целуне тази ръка, но Роксолана я издърпа.
— Не ме докосвайте! Нещастното дете… Може би вие ще го възкресите? Може би някой на света ще може? И аз ще умра! Не искам да живея повече, не искам, не искам!
Малкият Баязид чу плача на майка си, зарева още повече. Сюлейман се опита да усмири сина, но Хурем му изкрещя:
— Не го доближавайте! Вие искате да погубите и Баязид! Знам аз, всичко знам! Бихте искали да видите мъртви всичките ми синове, за да остане оня — от черкезката, от оная тлъста гъска…
Това вече беше над всичко. Сюлейман се изправи гневно и произнесе дрезгаво:
— Така бързах към тебе, захвърлих всичко. Сега виждам: напразно е било. Оправи се и тогава ще поговорим. Трябва ти спокойствие. Когато се почувствуваш по-добре, повикай ме — ще дойда.
— Да ви повикам? — Тя се засмя болезнено, злорадо. — Вас да повикам? Защо да ви викам?
Той излезе тихо, учудвайки се на търпението си. Досега смяташе, че познава Хурем както себе си. Но жената не може никога да бъде напълно опозната. Човек цял живот търси нещо у нея, все дълбае и това никога не му омръзва. Когато е жена. А когато пред него е една такава жълта тигрица? Може би тя е наистина тежко болна?
Сюлейман извика главния евнух и попита дали султанката Хасеки е преглеждана от опитни лекари. Той каза, че султанката не пуска при себе си никого. Заповядала е при нея да ие ходи дори той, главният евнух. Нито един евнух не смее да се покаже в нейната спалня. Само малката бавачка и тъмнокожата слугиня Hyp.
— Ти отговаряш пред мене за живота на султанката — спокойно каза султанът. — Ще ми донасяш вести за нейното здраве всеки ден, всеки час.
— Тя не ме пуска в стаята си — мрачно повтори главният евнух.
— Но как?
— Каза, че ще ме убие, ако се появя.
— И ти се уплаши?
— А кой няма да се уплаши от нейно величество?
— Добре. Иди и прави както ти е наредено.
Етиопката Hyp в това време разтриваше Роксолана с гъба, натопена в оцет и мускус. Hyp беше съвсем младичка, с тънък стан и с плосък като дъсчица корем. Спеше на прага на Роксолани-иата стая, носеше й да яде, преобличаше я. Нейните малки силни ръчички вършеха всичко бързо, умело и сръчно.
138
Подобно на минзухар градинско цвете, което в сушен вид се употребява за подправка или за жълта боя (араб.). — Б. пр.