Султанът заедно със своите везири отиде на кон в палата на шейхюлисляма и се докосна до тялото и лицето на умрелия, сякаш искаше да приеме от него светостта, която мюфтията не можеше да отнесе на онзи свят. Подир султана всичките му везири и всички велможи също се мъчеха да докоснат поне с пръст тялото на умрелия велик мюфтия. След това везирите и велможите, като се тълпяха колкото можеха да се съберат под ковчега, вдигнаха високо тялото на великия мюфтия и така, като го предаваха от едни на други ръце, го понесоха към джамията „Фатих“, където се състоя тържествена молитва за упокоеиие на душата на великия покойник.
До харема стигна само отзвук от това грандиозно погребение. Харемът винаги оставаше настрана от всички държавни събития, но така можеше да изглежда само за непосветените. Роксолана твърде добре знаеше какво означава смъртта на шейхюлисляма Зембил-ли. Рухна един стълб, макар и прогнил, ама външно толкова як, че никой не би посмял да вдигне ръка срещу него, а сега заедно с него ще рухне и всичко, което й е враждебно и омразно. Докато султанът обяви новия велик мюфтия, докато той посвикне, докато се явят негови привърженици, тя ще има свобода, каквато нямаше и не можеше да има досега. А най-важното: ненавистната валиде ханъм, която във всичко се опирайте на защитника на шериата, плашейки с него своя властвуващ син, не ще има вече предишната сила.
И валиде ханъм, сякаш усещайки тържеството в душата на Роксолана, внезапно се появи пеканена в нейната стая и загрижено се осведоми за здравето й, та дори трогна младата султанка и тя започна да черпи султановата майка и в отговор да я пита за нейното здраве. Но благоразположението им не трая дълго, понеже валиде ханъм, като присви тъмните си устни, поведе разговор за друго.
— До мене стигнаха слухове, че си карала султана да раздаде всичките си одалиски от харема. Вярно ли е?
— Дори да е вярно, тогава какво? — наежено попита Роксолана. — Нима у пророка не е записано: „Никога няма да бъдете благочестиви, додето не дадете милостиня това, което обичате, и каквото дадете, бог го знае.“
— Ти може би искаш да закриеш харема? Такова нещо никога още не е бивало. Аз няма да допусна позор над падишаха.
— Че защо допуснахте собствения си позор, когато султан Селим изостави жените си и се развличаше с момчета?
— Ти! Как смееш? Гяурко!
— Аз съм султанка и съм също такава мюсюлманка, както и вие, моя валиде.
— Аз възпитах своя велик син.
— А вие сигурна ли сте, че той е ваш син?
Султановата майка се хвана за гърдите. Такова нещо още никой не беше посмявал да й каже. Имаше ли сърце, или не, но се хвана точно на това място, където то биеше у всички хора. Роксолана извика за помощ. Дотичаха евнусите и харемиият лекар. Валиде ханъм беше бледа като смъртник, не можеше да си поеме въздух и безпомощно мърдаше пръсти, сякаш искаше да хване, да задържи отлитащия, отиващ си от нея живот. Най-после се свести, евнусите я сложиха в брокатената носилка и внимателно я отнесоха в нейните покои. Роксолана седеше спокойно, взела на ръце малкия Баязид, и не изпроводи валиде ханъм дори с поглед, не гледаше с каква ненавист святкаха очите на султановата майка, как трепкаха тъмните й устни като пиявици или змии. Нека! Не се боеше сега от никого. Съвсем доскоро беше беззащитна и безпомощна. Тогава единственото й оръжие беше тялото, без да знае още неговата сила и без да вярва в него, понеже същото това тяло стана причина за нейната неволя, нейно проклятие и нещастие. По-късно то стана избавление, средство за свобода, оръжие. Сега нейно оръжие ще бъде султанът. Ще го поставя пред всички. Ще се защищава с него и ще напада също с него. Тази мъдрост тя проумя в тежките дни на самота и немощ, в минутите, когато вече й се струвайте, че умира. Оживя, за да се бори и да побеждава. Всички!
КЮЧУК
Стамбул се разкривайте с цялата си окъсана, мръсна, преситена от дивия живот красота. Телесните гърчове на улиците. Гълъбите край джамиите и мотаенето на хиляди хора. Разхождане вместо смях и плач. Разхождане от глад. От отчаяние. От самота. Най-наперената и най-мръсната тълпа просяци, която някога е ходила по земята. Шериатът позволяваше на старите, бедните, слепите и па-ралитиците да просят. Кадията на Стамбул назначаваше главен водач на просяците — башбей, който даваше разрешение за правото да се събира милостиня. Позволяваха да се проси в пазарните дни — понеделник и четвъртък. Ходеха по улиците и площадите със имена като войни. Към тях се присъединяваха бедните софти139 — къде може да се разбере кои са просяци, а кои мюсюлмански учени? Всички искат да ядат. Няма по-ненаситно същество на земята от човека. А Стамбул е най-ненаситната столица на света. Така беше още от времето на гръцките императори и не напразно Мехмед Завоевателя дори и след завоюването на Константинопол цели три години не се решаваше да пренесе там столицата от Едирне. Султан Селим, прекарал цялото си царуване в походи, не беше особено пленен от Стамбул, не се грижеше за столицата и установените още при Завоевателя норми за снабдяване на столицата не се променяха, а в същото време градът растеше, броят на безделниците нарастваше всеки ден, лакомията на столицата нямаше нито край, нито граници и когато Сюлейман след похода за Белград и Родос заседна за няколко години в палатите си, той се ужаси от Стамбул, който се разкри пред него като огромна, вечно разтворена уста, като безкрайна глътка и ненаситен търбух. Столицата поглъщаше доставеното от провинцията за един ден, изгълтваше го наведнъж и отново беше гладна, незаситена, това беше някакво бездънно гърло, готово да погълне целия свят, ненаситен молох, който искаше да му се принася в жертва всичко живо, ядене и пиене, облекло и молитви, дърва и вода, съдове и подправки, оръжие и цветя, сладкиши и сол, мъдрост и огън, джамии и пазари, коне и котки, роби и разбойници, съдии и метачи на улици. Денем и нощем от всички краища по суша и море в Стамбул караха хляб и месо, ориз, мед и олио — за готвене и за осветление, кашкавал, плодове и зеленчуци, подправки, бои, кожи, накити. От Румелия и Анадола идваха безкрайни стада овци, от Влашко и Молдавия волове, от Крим коне, продоволствието пристигаше до пристанищата Текфурдаг, Галиполи, Гюмюлдюйне и Ункапани. Когато Ибрахим стана велик везир, по съвета на Скен-дер челеби установи по цялата империя жесток контрол над всичко живо и всичко отгледано или което можеше да се отгледа. На провинциите, санджаците и най-малките каази140 се определяше колко броя овни трябва да отгледат. Стамбул трябваше да знае за всяка дойна овца в най-отдалечените кътчета на огромната държава, посочваха се точно сроковете за доставка на месо в столицата и дори породите овци. Стадата от Румелия и Анадола трябваше да идват в Стамбул не по-късно от деня Касъм, а на бейлербея на Диарбекир беше наредено да доставя за султанския дворец тюр-кменски овни от Залкадарлъ. За овците бяха определени цени: агнила се веднъж овца струваше 20 акчета, два пъти — 25 и три пъти — 28 акчета. Стамбулският кадия следеше чрез назначени от него мухтесиби141 да не се нарушават установените цени и търговският ред. Чуждоземните търговци имаха право да продават само на едро, в чаршиите седяха само стамбулски търговци. Назначени от кадията доверени лица следяха да се закупува най-напред за султанските дворци, после за двора на великия везир, за членовете на Дивана, великия мюфтия, дефтердаря, еничарите и прислугата и едва тогава се разрешаваше свободната търговия. Със съгласието на кадията мухтесибите определяха цените на хляба, месото, зеленчуците и плодовете, на ечемика и фуража за конете. Зеленчуците и плодовете трябваше да бъдат свежи, конете — подковани. Стоките качествени. Кантарите и аршините точни. Мухтесибът ходеше по пазара, а слугите носеха след него фалагата — прилична на лък дебела тояга с яка връв — символ на властта и наказанието.