— Чуваш ли? — възмутено плескаше с ръце Ибрахим, обръщайки се към Грити. — Ако вземех да предам този дефтердар на имамите, те биха заповядали на тълпата да го пребие с камъни. Златото било най-висшата святост? И кой го казва това?
— Всеки си избира святост където може и както може — опитваше се да ги помири Грити. — Но аз съм търговец и вярвам само в златото. В какво друго може да се вярва в този пощурял свят?
През една зимна нощ хората на великия везир задържаха в Мраморно море голям шлеп, пълен с овце от най-ценните породи: кивърджък, караман и курджак. Такива овце обикновено биваха предназначени за султанските кухни и очевидно бяха откраднати точно оттам. Рейсът на шлепа, за да не попадне в ръцете на надзирателите, скочи в морето и потъна, а малобройната охрана или се откупи, или последва своя капитан. Заедно със султанските овни беше хванат само един дребен, богато облечен млад евнух, у когото освен това беше намерена още и една чаша за шербет, на която ясно личеше султанската тугра — очевидно чашата бе открадната от Топкапъ. Придворни почти не попадаха у хората на великия везир, понеже успяваха или да ги изиграят, или овреме да се откупят, ала този малък евнух не беше съумял да направи нито едното, нито другото, затова за него казаха на Ибрахим. Великият везир реши да разпита заловения лично. Заповяда веднага да го закарат в помещението за изтезания, та да му пресекат желанието да се прикрива. Дойде там целият в сияние от злато и скъпоценности, обкръжен от блестящи пажове и телохранители, седна на златния стол, кимна на косматите пазачи да приближат обвиняемия, погледна с половин око мизерното същество, което се мъчеше, заплитайки се в широката дреха, да стигне златния му ботуш, и попита през зъби:
— Ти кой си?
— Кючук144 — изписука дребосъкът, като се завираше на пода в Ибрахимовите ботуши, — яките пазачи не го пускаха по-близо.
— Ха-ха-ха! — смееше се звънко великият везир, а подир него и съучастниците му. — Че то и тъй се вижда, че си дребосък! Питам те кой си.
— Клочук — повтаряше дребосъкът, като не знаеше какво искат от него и се кокореше срещу страшния паша и неговите телохранители. — Така ми викат от малък, щото все съм си бил малък и не съм пораствал.
— Ама порасна злосторник, а! Откъде си и какъв си? — тропна с крак Ибрахим.
Клочук заплака. Размазваше сълзите с изпоцапаната си ръчица по малкото си личице и ги гълташе със забързаните думи. Че виновен ли е той? Изпратил го е самият матбах-емини — началникът на султанските кухни, както е изпращал досега други готвачи и слуги. Избрали са именно него, Клочук, понеже е мъничък и незабележим, такъв ще се промъкне където щеш, няма да попадне в капана. А той взе че попадна. И сега плаче не защото се бои, а защото се безпокои за пилафа, който трябва да приготви за нейно величество султанката Хасеки, понеже само той единствен умее да слага дърва под казаните, където се готви този пилаф със сладки неща. Казал е това и на началника на кухните, ала той го наругал и го натирил в това опасно пътуване, като му заповядал до заранта да се върне, да му донесе парите за овните и да се залови с готвенето на този пилаф.
— Ти, гнидо! — кресна на Клочук великият везир, като риташе малкия готвач със златния си ботуш. — Как смееш да назоваваш тук най-високите имена? Кучешко лайно! Ще те накарам да объркаш деня с нощта! Ще заповядам да ти одерат кожата като на овен и да ти я дерат като на овните не с нож, а с ръце, за да не я повредят, а след това да я изсушат и да я окачат на пристанището Текфурдаг с надпис: „Същото чака всеки, който краде в Стамбул овни.“
Но докато се лнотеше, крещеше и измисляше наказания за долния крадец, в душата си Ибрахим размишляваше хладно и спокойно. Като чу името на султанката, обзе го непреодолимата съблазън да използва случая със злосторническия шлеп и тази отрепка, за да хвърли поне някаква сянка върху любимата султанска жена. Вече си представяше как по столицата ще се зашушука, че самата султанка, както и всички в Стамбул, нарушава суровия султански ферман, поддала се е на жаждата за печалба, краде и препродава. Ала в същия миг отхвърли това неразумно желание. Беше твърде предвидлив, за да сравнява сляпо всички хора. То само този натъпкан със злато Скендер челеби не признава нищо друго освен парите и дори онези овни, които му подари султанът в Унгария, алчният дефтердар съумя да препродаде три пъти на хазната, като придума и великия везир да направи същото със своите овни. Султанката не можеш я придума и никой не би съблазнил тази жена с никакво злато. Не бе от обикновените жени с тяхната примитивна алчност и страст към прахосничество. Може би тълпите именно затова се дразнеха и я наричаха чародейка и магьосница, защото не можеха да разгадаят душата й, не знаеха какво иска тази странна жена, към какво се стреми. Понеже човек не грабва ли богатството, което може да вземе стига да си протегне ръката, той неминуемо става загадъчен, смущава и тревожи простите умове. А в същото време има нещо, много по-голямо от богатството — властта. Който има богатство, още няма всичко. Изведнъж се появяват желания, които не могат да бъдат задоволени с никакво злато.