— Та тоя Скарбски за нищо не го бива!
— Как тъй? — възмути се Настася.
— Пък и голобрад!
— Ти си голобрада!
— А не виждаш ли как ходи! Та ще може ли поне от татарите да избяга?
— Че защо ще бяга? От никого няма да бяга!
— Е къде ще иде тогава?
— Ами тук ще си бъде!
— Ха да го видя!
— Ще го видиш, щом искаш.
И като че ли с безразсъдните си приказки докараха бедата. За онази година летописецът е записал: „Татари четиридесет хиляди с четирима главатари връхлетяха върху Рус и разположиха стана си близо до Бузск, а отрядите си пръснаха на всички страни, като палеха, връзваха, убиваха и пленяваха и повече от шестдесет хиляди народ тогава взеха в робия освен децата, а старите колеха и като завзеха с огън и меч близо четиридесет мили надлъж и нашир от волостта41, се върнаха у дома си невредими.“
Татарите хванаха и Настасината майка и тя изчезна навеки, а викарият Скарбски избяга пръв и най-бързо от всички, понеже винаги имаше подръка чифт коне и верни хора, които му съобщаваха откъде връхлита ордата. Отец Лисовски се бе запилял по селата да кръщава деца. Там се беше спасил. А Настася и майка й нападението завари вкъщи. Майката само беше успяла да натика малката в свинарника. „Спасявай се, детето ми!“ Последва неясен тропот, цвилене и свистене на стрели, свинете се мятаха, загивайки и плувайки в кръв, строполяваха се тежко върху момичето и — отново неясен тропот. Всичко потъмня, отново маминият вик, и отново тропот и лютив смрад на конска пот, а тя се задушаваше сред локвите кръв — нейна ли беше, или на убитите животни? Бащата дотича едва през нощта. Падна на колене. Плачеше и се молеше, и проклинаше. Настася остана без майка, спасена от майка си. От този ден в душата й се възцари тъма и макар след време и да се позасмиваше, но вече не така весело и безгрижно, както при мама, а за своята влюбеност в строгия наставник дори не си спомняше, пък и каква ти влюбеност на единадесет години.
Когато ксендз42 Станислав Добровлянски изповядваше рогатин-ските еснафки, те тайно се промъкваха в костела43 „Свети Николай“. Урсуля, Янечка и Настася притискаха уши до дървената решетка и се вслушваха в мърморенето на пан Станислав: „Фецисти квод екстингере волиунт!…“44 Идвало ли й е на ум, предполагала ли е някога при онези дръзки забави, че ще смае с този долен въпрос на католическия изповедник високомерния Луиджи Грити в стамбулския Безистен?
В града настана разруха, страх и смут и рогатинци едва ли не всяка нощ бягаха към горите, грабвайки от имуществото каквото им попадне.
Сетне отчаянието от загубата на майката постепенно премина, светът наоколо беше голям, зелен и прекрасен. Злото отстъпваше до най-отдалечените хоризонти на въображението, трябваше да живее и да обича, за да не загине, да се смее и да пее на момците, да бере цветя край Липата и Свирж, да се вслушва в горското шумолене като в собственото си дишане, да живее сред непристъпните исполински букове и приветливите лески, сред притаилите се под листата гъби и ярките твърди горски плодове. През онези години често валяха дъждове. Тогава тя бягаше от къщи, луташе се самотна из гората, там се усещаше живото дихание на буйната зеленина и неудържимата сила на растежа, безкрайността и полета на духа и тялото. А може би самата тя растеше и затова я влечеше натам, където това се чувствуваше особено остро.
Някога беше таралежче под кленов листец, мама я наричаше слънчице, татко — кралица, тананикаше си песнички, подскачайки на едно краче, изплезваше от удоволствие езиче, показвайки го на белия свят: „На!“ Нямаше търпение по-скоро да порасне, искаше да се отскубне от детството като от мрежа за лов на диви птици.
Сега се чувствуваше голяма, кръвта кипеше в силното й и гъвкаво тяло. Понякога я връхлиташе необяснима мъка така внезапно, както досадните братя Бабияки, потайни и зли като малки палета: ту ще подпалят панталоните на шивача Ян Студеняк, ту ще дръпнат за брадата самия съветник Голосовски, ту ще откраднат казан от циганите калайджии, ту ще докопат някое от момичетата и то по чудо ще се спаси. От Бабияките Настася успяваше да избяга, не я хванаха нито веднъж, но нима знаеше от кого бяга?
Татарите нападнаха Рогатин през нощта, промъкнаха се незабелязано едновременно през всички врати. Заляха всички улици, обградиха всички къщи, дюкянчета и църкви, а после подпалиха целия Рогатин, прогонвайки хората от къщите — бяха свикнали да убиват и хващат на простор. Камбаните на църквите „Богородица“ и „Свети дух“ забиха до пръсване. Рогатин запламтя пурпурно и безнадеждно. Настася побягна най-напред към къщи, после надолу към бащината църква и видя впрегнатата кола до църквата, но този път не беше съдено на отец Лисовски да откара с колата църковните ценности, защото, когато тичаше към колата с една тежка кутия в ръцете, на пътя се изпречи един черен конник, а пред Настася — друг, пламъкът лумна отвсякъде и тя вече не видя жив ли падна нейният нещастен и самотен баща, или мъртъв, и изгориха ли старата църква с иконите и металните им обкови. Не виждаше и не чуваше нищо. Опомни се върху същата тази кола, но тя вече препускаше не по пламтящите улици на Рогатин, а през Бабинци, след това все по-далече и по-далече към Влашкия път, наречен от татарите Златен заради неизброимата плячка, която грабеха по него. Мъглите на Днестър и Прут оставаха встрани, потоците и разливите на зеления край, белите и черните води, дъждовете и чуруликането на горските птици — всичко оставаше назад, завинаги, навеки. Само тропот на копита и свистене на стрели в степта, остри треви и твърда като отчаянието земя. С бели тела земята е бранувана, с кръв е заляна, от конски копита е изорана. Откъм планината, откъм тъмната гора татари идат, русинче си водят. Плитката му от златни коси боровата гора освети, зелената дъбрава и пътя утъпкан. А след нея тича да я догони старият й татко. Кимна му, махна му с бялата си ръка: „Върни се, татко, върни се, мили, мене вече не можеш да ме вземеш и сам ще загинеш. Ще оставиш глава в чужда страна, ще оставиш очи в турски земи“! Караха я с бащината кола, после на черна татарска каруца, скрита от слънцето и обиколена от грижа и внимание, макар че редом с нея водеха оковани в желязо също такива като нея и много по-красиви дори. После дойде морето — планини от вража вода и мрак на тайнствени чужди простори, пълни със загадъчност, страшно и враждебно притулени към обичайния земен свят. А след това — страшният робски пазар в Кафа, където я продадоха на Синам ага, и отново Черното море, където по-добре бе да потъне, ала не потъна — остана да живее.
44
Постъпвала ли си някога като други жени за удовлетворяване на сладострастието си?… (лат.). — Б. а.