При Виена Ибрахим не докара големите топове, с които някога разбиваха стените на Белград и Родос, защото разчиташе на отварянето на проломи с барут. Но всички подкопи, които се мъчеха да направят турците в стените, бяха веднага откривани от защитниците на крепостта, понеже те държаха в подземията съдове, напълнени догоре с вода и огромни барабани, с насипан върху тях сух грах. От най-малкото трептене на земята водата се разплискваше от съдовете и грахът заиграваше по тъпаните. В същия миг започваха да правят насрещно подкопаване и вдигаха във въздуха ислямските войни, или неочаквано се промъкваха до мястото, където се правеше подкоп, и съсичаха там турците със страшните си мечове, на всеки от който можеха да бъдат нанизани по три човека.
Веднъж и самият Ибрахим едва не попадна в ръцете на виенчани, които изскочиха от града, съсичайки двеста еничари. Сюлейман беше обещал да закусва този ден във Виена. Бранителите изпроводиха при него няколко пленници, за да кажат на султана, че виенчани много съжалявали, дето не можели да му изпратят за закуска нищо друго освен топовни поллета.
След като се убеди, че сераскерът е неспособен да завземе града, султанът заповяда на 14 октомври войската да предприеме последен пристъп, като обеща по двадесет дуката на всеки, който се промъкне през стените. В огромния пролом, образуван от избухването на няколко взрива, които все пак успяха да поставят под стената, първи се хвърлиха еничарите, привлечени не толкова от султанските дукати, колкото от надеждата за плячка в града, но войската ги последва бавно и неохотно. И сега вече ислямското войнство беше подгонено не от молитвите и обещанията на пророка и падишаха, не от зурните, тъпаните и дюмбелеците145, а от пашите и бейовете, които пуснаха в ход камшиците, боздуганите и сабите, блъскаха и удряха своите войни в гърба, избутваха ги напред като добитък на заколение, а те се дърпаха също като добитък и предпочитаха да загиват от ръката на своите бейове, отколкото да вървят срещу испанските мушкети, които бълваха страшна смърт зад всеки камък, и срещу немските мечове, с които ландскнехтите146 посичаха всичко живо и мъртво, тънейки до колене в кръв, неуязвими нито за стрелите, нито за гюллетата или божието наказание. А на всичко отгоре се прибави и страхът от видението на двуглавия рицар, който изпълни сърцата на вярващите с такъв ужас, че дори еничарите се обърнаха и се спуснаха да бягат, закривайки очи. А двуглавият, огромен, целият в кръв, недостъпен и недостижим, стоеше до самия пролом и сечеше с такъв бяс, сякаш не беше човек, а самият дявол, слязъл от небето или дошъл от ада на помощ на християните. Един португалец, който беше загубил лявата си ръка, и немски наемник, комуто бяха отсекли дясната ръка, се бяха опрели рамо до рамо, съединили се бяха в един човек и може би, умирайки, бяха застанали пред врага като олицетворение на непристъпността и безсмъртието на този огромен дунавски град — и тъпата османска сила се отдръпна.
Султанът, спасявайки от пълен позор честта на своя сераскер, заповяда да отстъпят.
Беше средата на октомври. Дъждът се смени със сняг. Небето, сякаш смилило се над неуспелите завоеватели, покриваше земята с пухкав бял саван, като скриваше под него тридесетте хиляди ислямски войни, легнали под стените на Виена… Султанът заплати на еничарите по петдесет дуката на всеки, а на Ибрахим подари сабя, осеяна със скъпоценни камъни, четири кафтана и шест хиляди дуката. Нито един упрек, нито един гневен поглед към великия везир, само милости и приветливост, макар в Сюлеймановите уши и да звучаха думите от писмата на Хурем, които тя му изпращаше от Стамбул всяка седмица, повтаряйки във всяко от тях като ред от стих: „Но нали ви казвах! Но нали ви казвах!“ Позорът на Ибрахим падаше и върху него. Ако го признаеше — значи бе и за двамата.