На четвъртия ден Сюлейман беше обкръжен от улемите, неговите някогашни учители и наставници на синовете му. Султанът ги гощаваше със сладкиши, плодове и шербет. Жонгльори и акробати развличаха присъствуващите. Момчета с женски дрехи танцуваха кючеци. Шутовете веселяха народа. Меддахите150 разказваха смешни истории. Карагьозите151 даваха своите представления за лъжеца Карагьоз и неговия почтен приятел Хадживат. Пехливаните показваха силата си. Мамелюците организираха конни игри. Вечерта засияха със светлините си петстотинте стамбулски джамии. На Атмейдан горяха направени от дърво три вражески крепости, всяка от които се бранеше от сто храбреци. След вземането на крепостите от тях бяха изкарани много прекрасни роби — момчета и момичета.
Чак на седмия ден развлеченията бяха спрени и еничарите тръгнаха на обреден поход с палмови клонки, запалени свещи, цветя и плодове, с фигури на птици и животни, които трябваше да символизират мъжката сила.
Сетне чак до тринадесетия ден отново продължаваха състезанията по изобретателност и ловкост.
Състезаваха се музикантите — кой кого ще надмине, пехливаните, теглейки въжето един срещу друг, моряците и еничарите, катерейки се по съвсем гладки стълбове, намазани с лой или насапуни-сани, акробати, които скачаха над египетския обелиск и каменните стълбове.
Загадъчният немец изпълни обещанието си да покаже номера с дивите зверове. Докараха голяма клетка с три лъва и в нея беше хвърлен огромен глиган, целият омотан с кожени ремъци. Глиганът насочваше към лъвовете страшните си бивни, бореше се за живота си упорито и жестоко, ала най-сетне беше разкъсан от пъргавите хищници под рева на тъпана.
На немеца беше подарена свобода и кесия с дукати.
В това време главните виновници за тържеството бяха закарани в хамама за тържествено измиване. Отпред вървяха хафъзите, които четяха Корана.
На следващия ден първите люде на държавата, упълномощени за целта от падишаха, отидоха в Топкапъ и доведоха оттам нагиз-дените със златни премени трима султански сина. На Атмейдан Мустафа, Мехмед и Селим бяха посрещнати от везирите, за да ги придружат до султанския трон.
Дванадесетгодишният Мустафа, белолик, висок, силен и бър-зоок като неговата майка-черкезка, се държеше гордо и милостиво махаше с ръка на еничарите, които зареваха възторжено, когато го видяха. Той се приближи важно към султана, поклони се с достойнство и целуна ръката на падишаха, едва докосвайки устни до нея, сякаш за да изпълни просто обряда, а не от почит. Деветгодишният Мехмед беше като че ли малко копие на султана. Също така дългошиест и мрачен, с тънки устни, с внимателен поглед, с преждевременна замисленост върху мургавото си лице. И ако човек при вида на гордия Мустафа неволно искаше да възкликне: „Ей иде бъдещият султан!“, малкият Мехмед с приликата си със Сюлейман предизвикваше студени тръпки у придворните, и хората бързо отвръщаха поглед. Селим беше най-малкият от братята. Беше само на пет години. Изпълнен с детско безгрижие, вървеше усмихнат, оглеждаше се наоколо с любопитни очи, не приличаше на всичките тези деца, които се тълпяха празнично наоколо, беше сякаш чужд за тях, случаен гост на тези високи тържества. Неговите коси с цвят на червено злато, огнени, сякаш докоснати от адски пламък, поразяваха и когато хората забелязваха тези коси, виковете стихваха и след малкия султански син плъзваха шушукания, съпровождащи го чак до трона, на който седеше Сюлейман. Понеже Селим приличаше на своята майка Роксо-лана, на гяурката, вещицата и магьосницата. Но тъкмо поради това, че Селим приличаше толкова на любимата му Хурем, Сюлейман сложи малкия на коленете си, прегърна го и го целуна, и от това зрелище тълпите занемяха, а след това над целия Стамбул литна една въздишка, тежка и ненавистна като зъл вятър от далечни простори.
Но отново засвири музика, отново започнаха да хвърлят пари сред тълпата готованци, запалиха огньовете, на които печеха овни и бикове за угощение — и огромното колело на веселбите се завърташе отново, гуляи, безделие, празно величаене, докато най-сетне на осемнадесетия ден в приемната зала на Ибрахимовия дворец се състоя самият обряд на обрязването, понесено от султанските синове с необходимото достойнство, без викове и сълзи, само дето малкият Селим се понамръщи от болка, а Мехмед още повече навъси чело. Мустафа обаче изтърпя това толкова малко (но толкова важно!) изпитание като истински мъж, гордо и като че ли дори с радост. Може би се надяваше, че сега султанът най-сетне ще го обяви за наследник на престола и ще го изпрати в Маниса, като му даде да управлява провинцията Сарахун, както беше направил някога с него самия баща му султан Селим.