Спасение и утеха намираше само в писмата на Роксолана.
В Стамбул отново вилнееше чумата. Роксолана притискаше до сърцето си децата и изпращаше гончии с писма до султана: „Аллах ще се смили и морът ще мине до завръщането на моя господар. Нашите богоугодници казват, че смъртта ще изчезне, когато опадат есенните листа.“
И повтаряше в писмата ред от свое стихотворение:
Султанът се завръщаше през Битлис, Халеб, Антиохия, Адана и Кония. Цели пет месеца вървя от Багдад до Стамбул, оглеждаше цялото царство, награждаваше отличилите се, съдеше и наказваше провинилите се. Нищо не подсказваше за промяна в неговото отношение към Ибрахим, когото сега всички наричаха само „сера-скер султан“, а за Сюлейман оставаше само титлата падишах. След завръщането в столицата султанът възложи на Ибрахим да води преговори със секретаря на френския крал Жан дьо ла Форс и да даде на Франсоа капитулации за правото на търговия и дипломатически привилегии.
В това време, подкупвайки придворните, при султана се промъкна някакъв обезумял стар търговец мюсюлманин и започна да настоява Сюлейман да му върнел някаква робиня, която Ибрахим купил от него чрез посредничеството на венецианеца Луиджи Грити. Съгласно шериата тази продажба трябвало да бъде потвърдена от трето лице, което именно било истинският собственик на робинята. Това лице бил Грити. Но тъй като Грити е умрял, неговото потвърждение се смята за недействително, особено ако се вземе предвид и това, че робинята е престанала да бъде робиня, а е издигната в султанския харем в ново качество, както да речем зърното може да стане брашно, а гроздето — оцет. Затова робинята трябва да бъде върната на търговеца, който я е продал, понеже продажбата й сега е станала нищожна152.
Султанът изслуша мрачно безумеца и мълчаливо махна на дилсизите да затворят устата на този нахалник.
А вечерта извика при себе си Ибрахим, за да прекарат с него както някога нощта със свирня, разговори, вино и спокойни размисли в покоите, изографисани от италианеца Джентиле Белини.
За първи път Ибрахим дойде при султана без своята виола.
— Бих искал да послушам свирнята ти — спокойно каза Сюлейман.
— Омръзна ми! — небрежно подхвърли Ибрахим. — По-добре хайде да пийнем!
В гласа му вече нямаше почит и любезничене, не се подмазваше пред султана, пък и защо? Сам беше вече султан аскер, равен с падишаха, а може би и над него във всичко.
Султанът мълчаливо отпиваше от виното и гледаше изпод вежди човека, когото беше възвеличил, поставяйки го може би и по-високо от себе си. Знаеше за него всичко. Може би съжаляваше, че не се вслуша навреме в гласа на своята Хурем, която сега отклоняваше всякакви разговори за Ибрахим, отклоняваше ги така упорито, че дори и на неговата откровеност отговаряше неопределено:
— Не мога да добавя нищо повече от казаното някога, за да не наруша свещения покой на ваше величество.
Султанът знаеше всички обвинения, които отправяха към Ибрахим неговите везири и приближени. Два пъти води войската към Виена и два пъти неуспешно. Без знанието и волята на султана беше обещавал мир на Фердинанд, когато всякакво примирие с неверниците противоречи на волята на аллаха. В персийския поход погуби половината от мюсюлманската войска поради своята бездар-ност, а в същото време шах Тахмасп не загуби нито един от своите воини. Великият везир се показа нищожен мюсюлманин. Някога той целуваше всеки Коран, който попадаше в ръцете му, и притискаше до него чело в знак на най-дълбоко уважение, а сега се дразни, ако някой му подарява свещената книга, и крещи, че имал твърде много от тази стока. Без съд, вкарвайки султана в заблуда, обрече на смърт честния мюсюлманин Скендер челеби, докато по всякакъв начин подкрепяше гяурина-кожодер Грити. Уби руските посланици, заграбвайки имуществото им. Прикри злодеянието на Хюсрев бей, като отне от него рубина, заради който босненският санджакбей уби тайния пратеник на майката на френския крал, измени на жена си, султанската сестра Хатидже, като си взе любовница. Бунтуваше стамбулската измет срещу самата султанка с намерение може би да я унищожи.
Кое да е от тези обвинения беше достатъчно за Ибрахимовата смърт, но тази нощ султанът не изрече нито едно от тях. Той пиеше вино и ставаше все по-мрачен и мрачен, като следеше с половин око станалия извънредно нахален свой любимец. След това изведнъж каза:
— При мен се промъкна някакъв търговец. Крещеше за някаква робиня, купена от тебе, после за моя харем. Не можах да разбера нищо.