— Безгранична е благодарността ми — прошепна Роксолана.
— И моята любов към тебе — глухо промълви султанът. — Всеки спомен за тебе ми свети като златна звезда и в най-гъстата тъма. Ще ти изпратя свои стихове за това.
— Ще бъде безценен подарък — обгърна го тя с шепота си, като с коприна.
Преди да се срещне с венецианеца, тя извика при себе си Хасан. Въпреки видимото си могъщество, нямаше друго място за такива срещи, освен покоите на Завоевателя в Големия дворец, твърде тесни сред този разкош, а сега овеяни и с лоша слава след нощта на тайнственото убийство на Ибрахим, станало в тях. Наистина, в тези покои имаше и нещо, което привличаше Роксолана, връщайки я сякаш в един забравен свят. Рисунките на Джентиле Белини по стените — далечни градове, фигури на хора, пъстри дрехи, голи тела, невинност и греховност, разкош и суета. В рисунките на венецианеца беше отразен целият човешки живот с неговите щастливи и нещастни съдби.
В дните, когато още се задъхваше от отчаяние, когато безнадеждната самотност терзаеше душата й, тя трескаво се вглеждаше в тези рисунки като в собствената си съдба и може би виждаше в тях дори неща, каквито нямаше там, а само болезненото й въображение насищаше този разноцветен свят на безгрижния венецианец с химери и ужаси. Сега минаваше покрай тях, без да обръща глава. Можеше да си позволи разкоша на величавата скука. Нямаше ги вече уплашено разтворените очи — над тях се свеждаха натежалите, бисерно твърдите клепачи иа султанката. Всичко друго за нея беше без стойност, освен самия живот.
Седеше на малкия копринен диван, подвила под себе си крака, загърната с изискана небрежност в широката пъстра дреха, чакаше търпеливо докато слугите наредят на осмоъгълните масички сладкиши и плодове и следеше с половин око как нарочно се мотаят евнуси-те. Би могла да им викне да изчезнат, но все едно знаеше, че ще се скрият наблизо, за да я следят. Унизителна очевидност на робството, та дори и да е позлатено. Хасан ага както винаги бе доведен от огромния главен евнух, който се кланяше пред султанката чак доземи, не сваляше от нея робския си поглед и не си тръгваше, а стърчеше до вратата, макар и да знаеше, че както винаги ще бъде прогонен само с едно мръдване на Роксоланиния пръст.
— Какво става по света? — попита Роксолана своя довереник, кимвайки на Хасан да седне и да си вземе от султанските лакомства.
— Смъртните сноват нагоре-надолу — безгрижно изрече Хасан.
— Това се вижда и от харема. Разкажи за онова, което не виждам.
Не й се искаше още да говори за никаква работа, търсеше отмора в разговора, в гласа й имаше кокетство, каприз и безгрижие.
— Но защо мълчиш? — учуди се тя, като не чу отговора на Хасан.
Макар да бе най-близкият след султана човек (а може би и още по-близък и роден!), никога не забравяше, че тя е владетелка, а той само слуга, затова мълчанието му не толкова учуди, колкото разтревожи Роксолана.
— Хасан ага, какво ви е? Защо не отговаряте?
А той продължаваше да мълчи и да гледа зад гърба й упорито, без да мига, разтревожено или развълнувано.
— Хасане!
— Ваше величество — проговори той, — кръв… На стената има кръв.
— Нима може един еничарин да бъде поразен от кръв?
— Това е Ибрахимовата кръв, ваше величество.
— Боиш се да не би тази кръв да не падне върху мене? Но нали е казано: „Не вие ги убивахте, а аллах ги уби…“
— Те нарочно са ви поставили до тази стена — каза Хасан.
— Кои те?
Той съвсем се обърка.
— Знам ли? Те искат да стоварят всичко върху вас, ваше величество — и смъртта на валиде ханъм, и убийството на Ибрахим, и смъртта на великия мюфтия Кемал заде. Чухте ли вече за неговата смърт?
Тя отново припомни цитат от Корана — не беше ясно дали го правеше сериозно, или искаше да се прикрие с шега:
— „…та онзи, който загине, да загине като убедително доказателство и онзи, който живее, да живее чрез същото доказателство.“
А в същото време тя чувствуваше как в душата й нещо стене жално и отвратително. Тук всичко е в кръв: ръцете, стените, сърцата, мислите.
— Ибрахим щеше да убие султана, султанът го изпревари, а сега те искат да струпат всичко върху вас, ваше величество — упорито продължаваше Хасан ага.
— Омръзнаха ми харемските сплетни.
— Дори смъртта на Трити…
— И Грити ли? И този ли аз съм го убила?
— Те казват, че на молдавския престол вие сте поставили Рареш, а пък Рареш…
— Предал на унгарците Грити, изпълнявайки моята воля ли? Всички само това и правят, та изпълняват моята воля. И Нетру Рареш също. Тази издънка на Щефан Велики. Той изпрати подарък за моята дъщеря Михримах, за султанската дъщеря! Една скъпоценна дреболия, каквато можеше да си позволи едно от многобройните копелета на великия господар155. А знае ли някой, че този господар Щефан някога беше в моя роден Рогатин с войската си и ограби църквата на моя баща-свещеник? И би ли могъл някой в тази земя да ми каже, къде е моята майка, къде е моят баща, моят дом и моето детство? И върху чии ръце е тяхната кръв?