И изведнъж — измяна. Малката Молдавия беше дръзнала да въстане срещу могъщата империя. Рареш беше предал на въстаналите унгарци султанския пратеник Луиджи Грити, с което скара Сюлейман с Венеция, а сега беше сключил таен договор с австрийския крал Фердинанд и водеше преговори дори с далечната Москва, търсейки подкрепа и опора в случай на война с Османовци. Макар Рареш да беше само незаконен син на Щефан Велики, славния господар на Молдавия, от когото някога се бяха бояли всички врагове, народът обичаше Петру и на повика му се отзоваваха отвсякъде всички, които можеха да носят някакво оръжие (наистина повечето саморъчно) и се събираха под държавното знаме на тази горда земя — глава на зубър върху платното, със звезда от едната страна и кръст от другата — за да защитят трите светини, провъзгласени още от Щефан Велики: кръста, отечеството и знамето. Хотинският пиркелаб157 беше довел своя липкански корпус, от Орхей бяха дошли конници, от горите се спуснаха дървари със своите секири на дълги дръжки, дребните дворяни и знатните боляри бяха излезли с добре въоръжени собствени дружини, а към всички тях се присъедини цяло море селска войска, наброяваща над двадесет хиляди, и личната гвардия на господаря — наемници, болярски синове и пажове — всички на коне, с ризници, със скъпо оръжие, с кадифени кафтани със сребърни копчета, с шапки със скъпи пера.
В Буджацките степи стана кратка и кървава битка. Със страшен вик „Убий! Убий!“, като древните римляни, които, тръгвайки в атака, крещяха „Фери! Фери!“, молдованците се хвърлиха срещу желязната стена на султанската войска, но силите бяха толкова неравни, че мъжеството се разбиваше в множеството, понеже Сюлейман беше довел триста хиляди спахии, та на всеки молдавски воин се падаха едва ли не по стотина нападатели. Оставяйки хазната изпразнена, войската разбита, земята разпокъсана и народа изнемогнал, Рареш беше принуден да избяга в Ердел, където унгарците го скриха. Сюлейман завзе Акерман и Килия, като превърна Черно море в османско езеро. Той заповяда на кримския хан Сахиб Гирей да доведе татарите в Яш и на 9 септември султанът и ханът се срещнаха там в разрушения и опожарен град. След седмица султанът влезе безпрепятствено в молдав-ската столица Сучава. Постави за войвода брата на Рареш — Щефан с условие два пъти в годината лично да докарва в Стамбул хараджа. Прочутата крепост на Днестър — Хотин — беше още преди това завзета от полския крал Зигмунт, който се беше уговорил тайно с Рареш, и Сюлейман реши да не отнема Хотин от приятелския крал, премина Прут и със слава и почести започна да се спуска по Днестър. Спираше често, ходеше по стана придружен от везири и еничари, разговаряше с войниците, сърбаше шербет от техните бардуци158 и на сбогуване винаги казваше: „Довиждане в Къзъл Елма.“ Къзъл Елма, тоест Червената ябълка, Османовци наричаха Рим, за завоюването на който мечтаеше всеки — от султана до последния войник. Защото на света трябва да господствува само една вяра или по-просто казано, за двама винаги е тясно дори и в най-просторния дворец.
При Тягин султанът отново спря. Раздаваше кафтани, коне, злато и чифлици на велможите, а после издаде ферман за разширяване на крепостта.
На това място Днестър правеше завой и беше насипал широка пясъчна ивица под стръмния десен бряг, което улесняваше прехвърлянето през капризната река. Още в дълбока древност, когато по тези места живеели тиверците и уличите, тук вече съществувал град, при който се изтегляли през Днестър. Затова и градът се нарича Тягин. След време генуезците, отсядайки по търговските пътища, водещи към безкрайните земи на север от Черно море, бяха построили в Тягин каменна крепост с осем кули, която затваряше пътя от Сучава през Яш и Лапушна към Очаков.
Като слушаше еничарските поети, възпяващи с касиди победоносния поход, и отпиваше от сребърните чаши одобещско и кот-нарско вино, Сюлейман бавно диктуваше на нишанджията ферман за превръщането на Тягин и осемнадесет околни села в османски санджак, който трябваше да затвърдява тук мощта на великата империя, както очаковският санджак на Днепър. Наредено бе крепостта да се разшири двойно, като се продължат стените, към осемте генуезки кули да се прибавят още осем, крилото да се спусне чак до реката, където са направени водни врати за гарнизона, и крепостта да се обкръжи с високи валове с ров пред тях. След сто години прочутият турски пътешественик Евлия Челеби щеше да напише за крепостта Бендери: „Когато главният архитект на Сюлейман хан Синан ага ибн Абдулменан ага е строил тази крепост, той е вложил цялото си изкуство. Според законите на геометрията той е изградил толкова добре обмислени укрепления, такива чудновати ъглови кули и стени, че езикът е безсилен да опише качествата им.“