За всичко това беше нужно време, но султанът не бързаше да се връща в Стамбул, сякаш очакваше нещо, устройваше лов в околните гори, награждаваше с кафтани, злато и коне своите войводи, разпращаше вестоносци, редеше стихове, изпращаше на султанката в столицата подаръци. Синът му Мехмед, когото беше оставил в Стамбул за свой наместник през време на похода, пишеше на баща си: „Ако Вие благоволите да попитате за моята майка, то макар и външно и да изглежда добре, вътре в нея няма живо място поради раздялата с Вас. Изпълнена е с тъга по Вас, въздиша денем и нощем и е като пред гибел.“
Но и това отчайващо писмо не накара султана да си тръгне, защото той знаеше, че Хасеки се тревожи не толкова за него, колкото за малкия син, когото те, нарушавайки всички известни обичаи, пуснаха извън пределите на своята земя, без да знаят какво ще стане. Сега султанът се разкайваше, че угоди толкова лесно на каприза на любимата жена, но вече беше късно. Баязид с Хасан ага, съпроводен от отряд смелчаци, замина от Сучава нанякъде, откъдето можеше и да не се върне, и сега вече с нищо не можеше да помогне дори и той, въпреки могъществото си. Трябваше да се чака търпеливо и спокойно на тази чужда капризна река, междувременно надеждно оковавайки я с османски камък. Мрачното строителство бе завършено едва ли не в деня, когато султанският син Баязид се завърна от далечните си пътешествия по славянските земи, върна се през нощта, уморен и малко учуден, защото не бе намерил там нищо от чудесата, за които неговата майка-султанка му нашепваше и пееше едва ли не още в люлката. Затова той беше доволен, когато най-сетне се добра до огромния султански лагер, а още повече се зарадва, когато чрез великия везир Аяс паша му беше изпратена султанската покана да присъствува на другия ден на тържественото откриване на крепостта Бендери, което означаваше: пристанищен град. Навярно нито една от османските крепости не беше строена за толкова кратко време нито в България и Морея159, нито в Сърбия и Босна, което, разбира се, не беше направило крепостта ни по-малко здрава, ни по-малко мрачна. Но Сюлейман не се задоволи само с бързината, с която беше построена крепостта, а заповяда на стената й да изсекат и надпис, който по своята надутост можеше да съперничи с надписите на древните персийски царе: „Аз, рабът божи, султанът на тази земя, по божията милост глава на Мохамедовата общност, аз, Сюлейман, в чест на когото четат молитва в Мека и Медина, шах в Багдад, цар във Византия, султан в Египет, изпращаш, корабите си по европейските морета, в Магриб и Индия, султанът, завладял короната и престола на Унгария, а нейните поданици превърнал в унижени роби. Войводата Петру Рареш имаше наглостта да се разбунтува и затова аз сам го стъпках на прах с копитата на моя кон и завладях неговата земя Молдавия.“ Новият велик мюфтия Абусууд извърши кратка молитва и произнесе „Аллах е велик!“, прекара длани по лицето и всички заедно със султана паднаха на разстланите направо на студената земя килими, като сведоха чела натам, където трябваше да бъде Мека. Само дребните грабители са безбожници. Големите са винаги набожни.
Султанът не се върна в столицата. Заседна цялата зима в Едирне, ловуваше, затваряше се в покоите на двореца с великия мюфтия Абусууд и мислеше над законите за своята безкрайна империя. Сина си Баязид изпрати при Роксолана още от Бендери, сякаш искаше да покаже, че е удовлетворил прищявката й, но е недоволен, че е бил принуден да наруши вечния обичай, като пуснал младия шехзаде извън пределите на държавата и изгубил освен това скъпоценното си време, за да го чака на чуждата река. Може би за първи път през всичките години на любовта си към Хасеки в сърцето на Сюлейман се промъкна гняв към тази странна жена и за да сподави този неочакван гняв, султанът устоя на изкушението сам да заведе Баязид в Стамбул и пръв да види как сияят очите на Хурем. Нека времето и разстоянието го излекуват от гнева, а султанката — от прищевките.
Понеже казано е: „Насладите на този свят минават бързо, а бъдещият живот е истинско благо за онези, които се боят от бога.“
Когато Роксолана видя Баязид, не издържа и се разплака. Той стоеше пред нея със скъпите си дрехи, строен, мургав, с хищно като на султана лице, а очите му играеха като нейните и усмивката беше нейната. Върнал се беше оттам, където беше сърцето й. Какво е видял там, какво бе научил, какво ще каже на своята майка-владетелка и защо мълчи? Да го попита ли? Но не знаеше какво да го пита. Защо го изпрати в Рогатин? Тогава и сама не знаеше. Едва сега, като видя невръстния си син пред себе си, за малко не извика: „Защо се върна? Защо не остана там?“ Уплашено притисна длан към устата си, за да не се изтръгне онзи вик, който би издал най-съкровените й мисли. Несъзнателно искаше да спаси поне един от синовете си. Понеже всички неминуемо трябваше да загинат, освен онзи, който някога щеше да стане султан. Всички ще бъдат удушени, заедно със собствените им деца, които ще се родят от тях. А този би избягнал насилствената смърт. Защо именно Баязид, а не Мемиш, Селим или Джихангир? Сама не знаеше. За Мехмед още имаше надежда, че ще стане султан, отстранявайки по някакъв начин Мустафа. А Селим и Джихангир? Откъде да знае? Може би Баязид после щеше да спаси и тях двамата.