— Ние ще защитим бедната Изабела — важно произнесе Роксолана.
— Вярвах във великото ви сърце, ваше величество! — възкликна Ласки, скачайки от миндера и приклякайки на коляно. — Само вие, само вашето благородство!
— Добре, ще пиша на султана и ще помоля за вас.
— Колко съжалявам, ваше величество, че нямам подарък, равен на моята благодарност. Бързах с тази важна вест при падишаха и дипломатическият ми багаж беше твърде малък.
— Няма по-добър багаж на път от здравия разум, не е ли така?
— О, да, ваше величество, стократно да!
Историята с Ласки малко развесели Роксолана. Тя предаде на главния евнух на другия ден да доведе при нея пратеника от Венеция. Все едно Ибрахим нямаше да миряса и ще й напомня за пратеника, защото той навярно беше подкупил главния евнух, надявайки се да получи от султанката нещо повече. Роксолана кой знае защо си спомни бившия султански имрахор Рустем с неговите мрачни остроумия, който би казал: „Реката още не се вижда, а той си подгънал крачолите.“
Докаран малък от Босна като роб, Рустем бе стигнал до началник на султанските конюшни, после му бе дадена титлата паша и навярно би бил вече и везир, ако Ибрахим не се беше сетил за него по време на персийския поход — спомни си колко султанът обичаше Рустем за безмилостния му хумор и безпощадния му език и бързо му даде санджак в източния край на империята, някъде близо до Армения, в дивите планини, сред камъни и снегове. Хитрият Ибрахим отстраняваше всички султанови любимци, за да може единствен да владее душата на падишаха. Да би могъл, би отстранил и унищожил и нея. Но как бе могла тя да забрави за Рустем? Ето човек, роден за султанския Диван. Хасан вече не е достатъчен, нужни са й по-влиятелни и могъщи хора, защото сега нейните помощници са помощници и на султана.
Докато не беше забравила, бързо написа на султана в Едирне за Рустем паша, като сложи в писмото и кичур от косите си.
РУСТЕМ
Този човек се надсмиваше над целия свят. Отплащаше му с ненавист за това, че един османски емин160 бе го напъхал още като дете в дисагите си и го бе докарал в Стамбул, бе го хвърлил в конюшнята сред конете, където момчето трябваше или да живее, или да умре и където той растеше, лишен от всичко човешко. Израсна толкова зъл, че когато го ухапа султанският кон, той ухапа коня! Като че ли с уважение се отнасяше само към падишаха и към Роксолана и то не затова, че е султанка, а заради произхода й. Сам предложи на султана да обучи Роксолана да язди. Беше още когато тя нямаше власт, по времето на валиде ханъм и Ибрахим. Какъв шум се вдигна тогава в двора! Дори великият мюфтия заяви пред султана, че подобна постъпка на султанската жена противоречала на шери-ата. А какво я интересуваха техните закони? Може би в кръвта й бушуваше дивата ярост на скитите и мъжеството на амазонките? Може би беше родена да препуска с коне по степите, а не да вехне зад дървените решетки на Топкапъ, та макар и да са позлатени?
Рустем тогава каза: „Всички престъпници имат обичай да не питат човека за бъдещето му и никога да не обръщат внимание на миналото. А какво е човек без минало? Окъсан и гол като просяк пред джамия.“
Той трябваше да пристигне и да обучи Михримах да язди. При общуването с такива хора като Рустем по-ясна става самата същност на живота. Как бе могла да забрави за него, как?
Рустем като че ли не бе свикнал да го забравят. Тези, с които биваше, го помнеха дълго, защото го ненавиждаха. Но изчезнеше ли от очите — изтриваха го от паметта. Далечният босненски род Опукович, от който произлизаше, навярно просто бе забравил онова опулено петгодишно момче, което преди тридесет години един султански емин бе изтръгнал от ръцете на нещастната му майка. Ако го помнеше някой там, то беше може би само родната му майка Ивица. Ако не бе умряла от мъка. А иначе си беше сам на света, като месецът на небето.
Навярно му бе провървяло, че бе хвърлен тогава в конюшните (след време той дори в спомените си не употребяваше тази груба дума „хвърлен“, а я заменяше с почетната „определен“).
Детството му минаваше там, сред острите миризми на султанските конюшни, сред пръхтенето на конете и ругатните на старите коня-ри и като че ли там щеше да премине и целият му живот. Постепенно той свикна с противното топло дихание на конюшните. Беше лишен от свобода и желания, пропит от собствена и конска пот, прикован към тези четириноги загадъчни същества и подчинен на техния нрав. Конюшнята потискаше и не даваше нито миг покой, ала в същото време и спасяваше от застрашителната власт на големия свят, който се простираше зад нейните кирпичени стени и плашеше босненското момче със своята непонятност и жестокост. В конюшнята сте само ти и конете и ти си може би по-силен от другите хора благодарение на дивата сила на конете, и за тебе не остава нищо човешко. Конюшнята налага своите задължения, но в същото време и освобождава от всичко, което преследва, дразни и мъчи човека. Конете са винаги само коне, докато хората могат да се превърнат във всичко на света и никога не знаеш какво да чакаш от тях.