ПОЖАРЪТ
За столицата казваха: „Ако Стамбул не гореше, всичките му прагове щяха да са златни.“
Рустем паша отрано сутринта беше със знатната си ученичка на Атмейдан. Михримах не приличаше на майка си. Майка й веднага схвана науката на младия коняр, а тази се превземаше и разиграваше новоизпечения везир, като че бе решила да го изкара от търпение. Напразно се надяваше! Рустем тихомълком плюеше в ситния чакъл под краката на коня, поемаше си търпеливо дъх и вървеше редом със скучаещата ездачка, сега вече твърдо уверен, че в Дивана ще влезе ако не на собствения си кон, то след коня, язден от Михримах. Когато помагаше на султанската дъщеря да се качи на коня и чувствуваше под твърдата си ръка меката царствена плът, в него нещо сякаш трепваше. Учудваше се и се ненавиждаше. Да забелязва нечие тяло означаваше да забелязва и своето собствено. А той като че ли досега не го забелязваше, точейки на бруса на ненавистта своя непокорен дух. От неприятното откритие той се изплю сърдито и то така ядно, че Михримах го забеляза и започна да капризничи повече от друг път. За щастие тази сутрин Рустем го спаси пожар.
Гореше някъде далече, от другата страна на Халич161, в корабостроителниците и в еврейската махала Хаскьой, но огънят бързо се прехвърли през залива, а още по-бързо из Стамбул се разнесе отчаяният вик: „Янгън! Янгън! — Пожар! Пожар!“ И всичко живо бягаше към онази страна, където бушуваше огънят — едни бягаха по задължение, други от любопитство, а трети от злорадство. Да гасят пожара имаха право само еничарите. Макар че до всяка къща трябваше да стои голяма каца с вода и стопанинът беше длъжен да има стълба, висока колкото къщата му, която според разпоредбите не можеше да има повече от два етажа. Да изливат водата върху огъня можеха само еничарите, които наглеждаха махалата. Те дов-тасваха на пожара първи и обграждаха горящото здание, като прогонваха със саби дори стопаните. Когато виждаха, че в къщата има нещо ценно, бързо го измъкваха от огъня, а след това чакаха да изгори, знаейки, че среброто и златото стават на кюлчета, които лесно можеха да се намерят в пепелта, а всичко останало за тях нямаше стойност.
Щом чу виковете за пожара, Рустем разбра, че може да се измъкне от своята капризна принцеса и смело дръпна коня на Михримах.
— Ваше величество…
— Какво искаш?
— Позволете днес да прекратим нашия урок.
Михримах го изгледа под фереджето с големите си очи, в които се бе събрало цялото зло и от султана, и от султанката. Като се мъчеше да придаде на грубия си глас покорност, той каза мрачно:
— Пожар.
Смяташе, че с това обяснява всичко. Но Михримах беше на друго мнение:
— Пожар ли? Е та какво? Ще погори и ще престане.
— При мене в Диарбекир бях свикнал…
— Тук е Стамбул. А в Стамбул има кадия, който отговаря за всичко.
Рустем не издържа:
— Ваше величество! Не го ли знаете този стар измамник? Дори и цял Стамбул да изгори, той все ще си пее своето: „Нищо не съм видял. Нищо не съм чул.“
Нея това хич не я интересуваше. Дето се вика: нито се кара, нито се води.
— Като изгори, да изгори.
— Ваше величество, а хасовете?
— Това пък какво е?
— Парцелите в Стамбул, които принадлежат на султана и султанското семейство.
Тя се позамисли малко.
— Принадлежат ли? А на мен какво принадлежи — можеш ли ми каза? Е добре. Толкова ли ти се ходи на този пожар?
— Аз бих взел своите хора. Все пак съм везир на негово величество.
— Там има още няколко везири. Но щом толкова ти се иска…
При пожара беше по-тежко, отколкото със султанската дъщеря. Няколко махали изгоряха на пепел, пожарът унищожи построения още от Завоевателя дворец Ескисарай, изгоря и пълният със затворници зандан, в дим се превърна огромният дървен пазар, загина библиотеката на Матияш Корвин, изнесена от Сюлейман от унгарската столица. Огънят стигна дори до каменния Безистен, където калаят на покрива се разтопи.
След пожара, сякаш донесен от зли тайни сили, по столицата плъзна черен мор и смъртта косеше хората с хиляди. Не се спираше и пред праговете на дворците — така умря великият везир Аяс паша, оставяйки харем със сто и двадесет деца и славата на най-глупавия от всички везири. А понеже глупците са винаги отмъстителни, мнозина въздъхнаха облекчено, като чуха за смъртта на Аяс паша. Даже Роксолана не скри радостта си пред Сюлейман, макар да знаеше, че е грях да се радва на чуждата смърт:
— Кого ще направите сега велик везир, мой повелителю?
— Най-умния. Лютфи паша.