Почти двадесет години вехнеше Роксолана в стамбулския харем, но не си губеше времето напразно — прелистваше цели планини от пожълтели ръкописи в султанските книгохранилища, четеше поеми, хроники, описания на сурнаме162 и надути хвалби и навсякъде само победни походи, звън на мечове, свистене на стрели, стон на загиващи, морета от кръв.
Разюздани в убийствата и грабежите, османците в същото време сляпо се придържаха към предписанията, донесени от техните прадеди навярно още от далечния Туран и записани от огузките ханове: „Бащата на огузките ханове провъзгласи и определи тьоре — обичай и наставления към неговите синове. Той каза: изхождайки от това, че хан след време ще стане Кайи, той да бъде провъзгласен за бейлербей от дясното крило. Но съгласно тьорето бейлербей трябва да има и от лявото крило. Нека той да бъде Байиндир. Тьорето за пиршества също трябва да има такъв ред, о брате мой: пръв трябва да сяда Кайи, след това Байяи, после Алкаевли и Караевли, след тях да сяда Язир, сетне Дюкер и чак тогава, разбира се, Тудирга, Япурлу, Явшар, Кизик, Бекдели и най-последен на дясното крило е Каргин.
Ето в такъв ред трябва да сядат и така пред тях да поднасят дарове, да поставят кумис и кумран. И както по старшинство се пият кумис и кумран, така се раздават и длъжностите и титлите на бейовете между колената и родовете, а ако нещо остане, могат да се възползуват и други.“
И всичко това: дивотията, безсмислените обичаи, обожествява-нето на всяка дума само заради това, че е записана от прадедите, се сливаше у тези хора в понятието отечество. Те със сълзи на очи възкликваха: „О ватан, ватан!“ — „О родино, родино!“
А какво беше пренесъл нейният народ от своето далечно минало, от златния Киев, от блясъка и славата, която беше умряла под отломъците от храмовете, разрушени от ордите на дивите ханове? Тайните писмена, скрити зад манастирските стени, тъжните песни й цветистите думи за несметното богатство на Дюк Степанович и невижданата красота на Чурила Пленкович. Този народ не се хвалеше и не се оплакваше, а изливаше в песни и шеги своите неправди и беди, носеше в кръвта си тъгата на степите, а в паметта си красотата и безсмъртието на златния Киев, пазеше душата си и така оцеляваше векове наред.
А тя? Опази ли душата си? „Не предавай на зверовете душата на твоята гургулица, не я предавай.“ Тя я предаде, защото беше безсилна или по-скоро мъртва. Но все пак възкръсна и доби сила. Ала спомни ли си за своя народ по високите до небето върхове на султанското могъщество, направи ли поне нещо, за да намали бедите, причинявани от османските главорези? Сега те са заловили нейните братя и ги наричат разбойници само заради това, че са искали поне малко да си отмъстят. А какво да прави тя, могъщата султанка? Какво ще направи сега и какво е правила досега? Изпращаше пари в Рогатин, праща там и малолетния си син, та и сама би отишла с позлатената карета, за да възроди в паметта си бащината къща на възвишението, росните утрини и кукувицата на елата! Народе мой, защо не можах да ти направя добро?
Съсипана от мисли, объркана и безпомощна както никога досега, рано сутринта Роксолана отиваше в градините на харема, бродеше из тях, отбягвайки срещите и прогонвайки досадните евнуси и покорните слугини, слушаше гласовете на птиците и ромоленето на водата във водоскоците, търсеше успокоение в синьото сияние на морето, в шумоленето на листата, в ярките отблясъци на цветята, но и там нямаше спасение. Искаше й се жива дума, съчувствие, съвет и подкрепа, но къде да ги намериш и чуеш, когато наоколо всичко мълчи, убито от робство, унищожено от страх и потъпкано от насилие.
Неочаквано през един от тези мъчителни дни в портокаловата горичка, край която бе спряла султанката, се разнесе млад момински глас. Евнусите се втурнаха да затворят устата на нарушителката на спокойствието, но Роксолана ги спря с движение на ръката и ги прогони, а сама спря неподвижно и се заслуша. Една млада българ-ка-робиня пееше тъжно как от бялото море израснало дърво до небето, клоните му се простирали по земята, цветът им бил сребърен, плодовете седефени, а върху дървото малка птичка плачела, скубела си перата и ги хвърляла в морето. Минал край нея цар Константин и попитал птичката за кого така плаче, а тя отговорила: