Надпреварваха се да хвалят, славят и възвеличават, пирът беше безкраен, траеше цял ден, продължи и вечерта, а през нощта хавашите запалиха фенери, светилници и факли, продължаваше да се лее вино и да се оглозгват овнешки ребърца, по брадите се стичаше сладкият сок на плодовете и никои не смееше да стане — който стане, навеки е загубен за шехзаде Мехмед: трябваше да търпят, стомасите им се издуваха до пръсване, пикочните им мехури едва не се пукаха, изяденото и изпитото стигаше до гърлото, а везирът Мехмед паша произнасяше нови и нови думи в чест на великия султан и неговия високодостоен наследник. Соколлу не знаеше умора, както не я познаваше и слабият тялом, но железният духом шехзаде; музикантите късаха струните на сазовете от усърдие, придворният поет четеше безкрайната „Ишретнаме“ на прочутия Иляс Ревани.
Мехмед непрекъснато пиеше, като че ли искаше преждевременно да се почувствува падишах, не се напиваше, само че всичко му се въртеше пред очите, не познаваше вече никого, не чувствуваше тялото си, не знаеше дори къде се намира, жив ли е, или мъртъв. Беше свикнал да му е зле, но толкова зле не бе се чувствувал нито веднъж през всичките двадесет и две години от живота си, ала все пак се държеше, седеше изправен, не се накланяше и не викаше за помощ, така че дори везирът Соколлу, който беше винаги нащрек като звяр, не усети нищо и се разтревожи едва тогава, когато усети как Мехмедовата ръка слепешком търси нещо във въздуха, не може да го намери, пада мъртва, отново иска да се повдигне, едва трепва и…
— Ваше височество — наведе се Соколлу към шехзадето, — мой принце, повелителю мой!…
Мехмед още седеше и очите му бяха все още широко отворени, но невиждащи. А самият той — жив ли беше, или мъртъв?
Везирът въпреки безстрашието си не посмя да докосне шехзадето. Докоснеш ли го — ще падне и не ще стане вече.
— Ваше височество — бързо зашепна Соколлу, — ваше… Мехмед неочаквано проговори. С мъртви вече очи, смразяващо неподвижен, промълви бавно:
— Когато Искендер165 усетил, че умира, а майка му плачела, той й казал, за да я утеши: „Понякога има радост, понякога мъка. Така е било и така ще бъде.“
Като каза това, той започна да се наклонява към везира и вече нищо не можеше да го задържи на този свят.
Лекарите бяха безсилни. Мехмед умря, без да стане от мястото. Имамът прочете сурата на Завоевателя за успокоение на душата на шехзадето. Мехмед Соколлу, този жесток, безжалостен човек, заплака навярно за първи път в живота си и започна да трие лицето си в крака на покойника. После си спомни, че някога бе чувал как славяните, когато искат да запазят тялото на покойник, го слагат в мед, а беше все пак славянин поне по произход, поне в дълбоките кътчета на своята жестока душа, затова незабавно заповяда да намерят голяма бъчва и да я напълнят с мед от анадолски пчели, който шехзадето обичаше толкова много, понеже медът разпалваше студената му кръв. Поставиха тялото на мъртвия в меда и Соколлу сам тръгна да го закара в Стамбул.
Соколлу пришпорваше жестоко своя тъжен керван, бързайки към Стамбул така, като че ли носеше радостна вест, а ие знаеше какво го очаква него самия в столицата — възможно бе дори и смърт заради това, че не бе опазил шехзадето. Той зловещо мърдаше твърдите си устни под черните мустаци и шепнеше: „Кълна се в конете, които летят запъхтени, и в ония, които, удряйки своите копита върху камъните, изкарват огън.“