— Струва ми се, че тази ръка всъщност е празна — усмихна се султанката.
— Но тя умее да държи меч!
— Какъв е този меч, от който се плаши цяла една земя?
— Ваше величество! Мечът е във вярна ръка! Султан Сюлейман трябваше отдавна вече да е взел цялата украинска земя във владенията си, за да не лежи опустошена, но той не го направи. Защо? Всички се питат, а никой не може да отговори. Тогава ще кажа аз. Султанът не завзема моята земя, понеже няма човек, който да изпълнява там волята му. А такъв човек мога да бъда аз, Димитър Корибут княз Вишневецки. Dixi!172
Ясновелможният скитник демонстрираше и своята латинска образованост, сякаш се перчеше пред султанката и намекваше за твърде низкия й в сравнение със сегашното й високо положение произход. Разбира се, тя би могла да отговори както подобава на тази оскъдна княжеска образованост, но не това я занимаваше в този момент — ужаси се от съвпадението на нейните мисли и мислите на този пришълец, почти повторени от него с думите, които неотдавна бяха произнесени в разговора й с Хасан. Затова тя попита само с очи своя верен Хасан ага: нима е предал на княза мислите й и го е извикал в Стамбул? И Хасан й отговори безмълвно също с очи: не, не е казвал никому нищо, а този не го е канил и викал никой — сам е дотърчал като бездомен пес.
Но това не успокои Роксолана. Навярно има неща, за които е забранено да се мисли. Понеже помислиш ли си, ще си помисли и някой друг. Жестокият живот я бе научил да не вярва никому. Дори на бог, макар и да бе приучена на това от детството. Хората най-често загиват не от слабост и недостиг на сили, а от прекомерна доверчивост. Тя извърши непростим грях, като довери взривоопасните мисли за своята земя дори на себе си. И ето разплатата! Те вече са престанали да бъдат само нейни — право на тях предявява и този пришълец.
Искаше все пак да прояви височайша справедливост дори към такъв човек, затова посочи на евнусите с едва забележим жест да вдигнат княза на крака и да го изправят пред нея като равен. Вишневецки изтълкува това като поощрение и започна да се надува и перчи в рамките на позволената от неговите яки пазители свобода, а Роксолана с безнадеждно любопитство, смесено със страх, разглеждаше този заплашителен образец на човешката природа, който външно можеше да изглежда едва ли не съвършен, макар че в душата му се стелеше почти адска тъма. С такива негодници са пълни днес комай всички земи. А ако притежават и някакви способности, могат да се прославят и дори да се мъчат да се сравняват с гениите и титаните, но не като се издигат до тяхната висота, а коварно тласкайки гениите към своята низост и нищожество. Откъде се вземат, какви майки ги раждат и защо трябва тя да стане жертва на един от тези негодници с тъмна душа?
Но никой не биваше да знае как кипи умът й. Седеше на разкошния трон спокойна, леко усмихната и поглеждаше почти приветливо Вишневецки, от което той още повече се перчеше. Като помисли малко, тя попита как князът ще може да изпълнява султанската воля в такава голяма и доколкото й е известно, непокорна земя. Князът самоуверено заговори веднага за Днепър. Както се казва, на този свят за всичко си има ключ. Трябва само да го намериш, да го улучиш. Ключът към цяла Украйна е Днепър. По Днепър тя излиза в широкия свят, а широкият свят днес е Османската империя. Това ще рече, че който застане на тази велика река, ще има в ръцете си цялата земя, ще я надзирава все едно като господ бог. Какво смята той? Да застане на Днепър, да се укрепи в долната част на реката, да стисне Украйна за гърлото и ето така да защити от казаците Крим и Стамбул.
Все така спокойно султанката прекъсна бръщолевенето на княза и попита кого и от кого иска да защитава.
Вишневецки отново повтори:
— Империята от казаците.
Аха, каза тя, както тук се мъчат да й докажат, значи, Украйна напада османците и кримските татари? Може би князът още не знае, че тя, султанката, е също по произход от Украйна. Досега тя е имала малко по-друга представа за нещата. Сега ясновелможният княз се опитва да й отвори очите. С други думи нейният народ напада, а не той е нападан от грабители и крадци на хора. А откъде тогава е тази песен:
Заплакала е Украйна, че няма живот за нея, че ордата изпотъпка децата малки във нея, ох, малките стъпка с конете, големите отмъкна, отзад им стегна ръцете, при хана ги замъкна.
Може би и тя като малка е нападнала ордата, а не ордата нея в родния й Рогатин?
Князът не бе особено обезкуражен от тези недвусмислени думи, от които друг би се стъписал. Вишневецки веднага започна да се оправдава. Приклякаше ту на едното, ту на другото коляно пред великата султанка, молеше я милостиво да го извини за твърде разгорещените изказвания. Той винаги ставал жертва на своята натура. Назовал казаците, а имал предвид не тези рицари на свободата, с които именно искал всъщност да служи на султана, а онази човешка паплач, която отравя живота на всички достойни хора. Та нима и той не би си седял спокойно в своите имения, ако тази сган не вилнее непрекъснато и може да се каже, възмутително и престъпно?